Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Като плю на дланите си, Сайдахмат отново се хвана за косата.

А момчето тичаше към къщи пак по същата пътека и пак покрай същите камъни. Сега нямаше кога да се занимава с камъни. Чантата е сериозно нещо.

Момчето обичаше да разговаря само със себе си. Но този път каза не на себе си, а на чантата. „Ти не му вярвай, дядо съвсем не е такъв. Той е много добър и затова му се присмиват. Защото е много добър. Той ще ни води с кон до училището. Ти още не знаеш къде е училището, нали? Не е чак толкова далече. Аз ще ти го покажа. Ще го погледаме през бинокъла от Караулни връх. А ще ти покажа и моя бял параход. Само първо да изтичаме до плевника. Там е скрит бинокълът ми. Трябва да наглеждам теленцето, пък аз всеки път тичам да гледам белия параход. И теленцето ни е едро — като дръпне, не можеш го удържа, — а пък има такъв навик, изсмуква млякото на кравата. Пък кравата му е майка и млякото не й се свиди. Разбираш ли? На майките никога нищо не им се свиди. Така казва Гулджамал, тя си има момиченце… Скоро ще почнат да доят кравата, а ние ще подкараме телето на паша. И тогава ще се изкачим на Караулни връх и ще видим от върха белия параход. Аз и с бинокъла така си разговарям. Сега ще бъдем трима — аз, ти и бинокълът…“

Така се връщаше момчето у дома. Много му хареса да разговаря с чантата. Канеше се да продължи разговора, искаше да разкаже за себе си това, което чантата още не знаеше. Ама му попречиха. Отстрани се чу конски тропот. Иззад дърветата изскочи конник на сив кон. Беше Орозкул. Той също се връщаше у дома си. Орозкул на никого не разрешаваше да язди сивия кон Алабаш. Конят беше със седло с медни стремена и нагръден ремък, с подрънкващи сребърни висулки.

Шапката на Орозкул се беше килнала назад и откриваше червеното му ниско обрасло чело. От жегата го караше на дрямка. Както си яздеше — спеше. Кадифената му куртка, ушита не особено майсторски по модел на ония, които носеше началството, беше разкопчана от горе до долу. На корема бялата риза се беше измъкнала от колана. Беше сит и пиян. До преди малко е бил на гости, пил е кумис и е ял месо до втръсване.

Когато чобаните и конярите от околността се качваха в планината за лятна паша, честичко канеха Орозкул. Имаше си той стари другари — аркадаши. Но те го канеха и по сметка. Орозкул е нужен човек. Особено за тия, дето строят къщи, а пък работата им е в планината; не можеш да зарежеш стадото, да офейкаш, ами строителни материали къде ще намериш? И най-вече дървен материал? А угодиш ли на Орозкул — току-виж, две-три трупи от резервата по избор си откарал. Ако ли не, така и ще се скиташ със стадото по планината, а къщата ти сто години ще се строи…

Подремвайки на седлото, натежалият и важен Орозкул яздеше, нехайно затъкнал върховете на хромовите си ботуши в стремената.

И едва не падна на земята от изненада, когато момчето изтича насреща му, размахало чантата:

— Чичо Орозкул, имам си чанта! Ще ходя на училище. Ето, имам си чанта!

— Да те вземат мътните! — уплашено опъвайки поводите, изруга Орозкул.

Той погледна момчето сънливо с червени, подпухнали, пиянски очи:

— Ти какво, отде идеш?

— Отивам си. Имам чанта, показвах я на Сайдахмат — умърлуши се момчето.

— Добре, играй си — измърмори Орозкул и като се поклащаше на седлото, продължи нататък.

Какво му влизаше в работата тая глупашка чанта, това изоставено от родителите си хлапе, племенник на жена му, щом той самият е така онеправдан от съдбата, щом бог не му даде син, свой, своя кръв, докато другите дарява щедро с деца, без мяра?…

Орозкул засумтя и изхлипа. Мъка и злоба го душеха. Жалеше, че животът му ще премине без следа и в него се разпалваше злоба към безплодната му жена. Тя, проклетата, колко години вече ходи тъй, без нищо…

„Ще те науча аз!“ — мислено се закани Орозкул, стиснал месести юмруци, и задавено застена, за да не заплаче на глас. Той си знаеше — ще се прибере и ще започне да я бие. Тъй се случваше винаги, когато се напиеше: този подобен на бик мъжага пощуряваше от мъка и злоба.

Момчето вървеше по пътечката след него. То се учуди, когато Орозкул изчезна отпреде му. А Орозкул, като свърна към реката, слезе от коня, метна поводите и нагази направо през високата трева. Вървеше, като се олюляваше поприведен. Вървеше, захлупил лице в шепи, сгушил глава между раменете си. На брега приклекна. Загребваше с шепи вода от реката и плискаше лицето си.

„Сигурно от жегата го боли главата“ — реши момчето, като видя какво прави. То не знаеше, че Орозкул плачеше и че не можеше да спре риданията си. Плачеше, защото насреща му беше изтичал не негов син и защото не беше намерил в себе си топлинка, за да каже на това момче с чантата поне няколко човешки думи.