Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

От най-горната част на Караулни връх се откриваше гледка на всички страни. Легнало по корем, момчето нагласяваше бинокъла до очите си. Бинокълът беше силен, военен бинокъл. Някога го бяха дали награда на дядо му за дългогодишна служба в резервата. Старецът не обичаше да се занимава с бинокъла: „Очите ми не са по-слаби.“ Затова пък внукът се влюби в него.

Този път се качи на върха с бинокъла и с чантата. Отпърво всички предмети подскачаха, разместваха се в кръглото прозорче, после изведнъж ставаха ясни и неподвижни. Това беше най-интересното. Момчето затаяваше дъх, за да не се измества улученият фокус. След това прехвърляше погледа си в друга посока — и отново всичко се разбъркваше. Момчето отново захващаше да върти окулярите.

Оттук всичко се виждаше. И най-високите снежни върхове, по-високо от които е само небето. Те се издигаха над всички хълмове, над всички планини и над цялата земя. И онези планини, по-ниски от снежните, гористи планини, обрасли в ниското с гъсталаци от лиственици, а по високото с тъмни борови гори. И планините Кунгеи, обърнати към слънцето; по склоновете на Кунгеи не растеше нищо, освен трева. И по-малките планини, от другата страна, където е езерото — просто голи, каменисти хълмове. Те се спускаха в долината, а долината се сливаше с езерото. Точно от тази страна имаше нивя, градини, селища… Зеленината на посевите започваше вече да жълтее — наближаваше жътва. Като мишки тичаха по пътищата мъничките коли, а подире им се виеха дълги опашки от прах. А на най-далечния край на земята, докъдето стигаше погледът, отвъд пясъчната крайбрежна ивица тъмно се синееше изпъкналата крива на езеро. Това беше Исък Кул. Там водата и небето се докосваха. По-нататък нямаше нищо. Езерото си лежеше неподвижно, сияещо и пустинно. Само край брега едва видимо се поклащаше бялата пяна на прибоя.

Момчето дълго гледа в тази посока. „Белият параход не се е появил — каза то на чантата. — Я да погледнем още веднъж към нашето училище.“

Оттук се виждаше добре цялата съседна падина отвъд планината. През бинокъла можеше да се разгледа дори преждата в ръцете на бабичката, седнала пред къщи, под прозореца.

Падината Джелесай беше гола. Само тук-таме след незаконното изсичане бяха останали стари самотни борини. Някога тук е имало гора. Сега се бяха наредили обори с плочести покриви, виждаха се големи черни купища тор и слама. Тук отглеждаха породистите телета на кравефермата. Пак тук, недалече от оборите, си беше намерила място една къса уличка — селището на животновъдите. Уличката се спускаше по една стръмна могилка. На самия й край се намираше малка къщица, на вид необитавана. Именно това беше основното училище. Децата от горните класове отиваха да учат в совхоза, в училището-интернат. А в това учеха само малките.

Момчето беше ходило в селището с дядо си при фелдшера, когато го болеше гърлото. Сега то внимателно разглеждаше през бинокъла малкото училище с тъмнокафяви керемиди, със самотен килнал се комин, с ръкописно надписана шперплатова табела: „Мектеп“. То не умееше да чете, но се досещаше, че е написана именно тази дума. През бинокъла се виждаше всичко до най-дребните, неправдоподобно дребни подробности. Някакви думи, надраскани по мазилката на стените, подлепеното прозоречно стъкло, сгърбените грапави дъски на терасата. То си представяше как ще иде там със своята чанта и ще прекрачи, ще влезе през вратата, на която сега виси голям катанец. А какво ли ще има там, зад тази врата?

Като свърши с разглеждането на училището, момчето отново насочи бинокъла към езерото. Ала там всичко си беше постарому. Белият параход още не се показваше. Момчето се извърна, седна с гръб към езерото и взе да гледа надолу, по планината, оставило бинокъла настрана. Долу, точно под върха, по дъното на проточилата се падина, се сребрееше бурна река с много прагове. Успоредно с реката по брега лъкатушеше и пътят и заедно с реката се скриваше зад чупката на клисурата. Отсрещният бряг беше стръмен и горист. Оттук и започваше Санташската гора — резерват, ширнала се високо в планината, до самите снегове. Над всичко се извисяваха боровете. Сред камънаци и сняг те стърчаха като тънки четчици по билото на планинските вериги.

Момчето с насмешка разглеждаше къщите, плевните и пристройките в двора на лесничейството. Дребнички, вехти изглеждаха те отгоре. Отвъд лесничейството, по брега, то различи своите познайници-камъни. Ето ги — „Камилата“, „Вълка“, „Седлото“, „Танка“, — за пръв път ги беше видял оттук, от Караулни връх, през бинокъла и тогава им беше дал тия имена.