Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

А Момун не беше такъв. Беше си чудак и към него се отнасяха като към чудак.

С едно нещо можеше да обидиш силно Момун: да забравиш да го поканиш на съвета на роднините по уреждането на някакъв помен… Тогава той страшно се обиждаше и сериозно преживяваше обидата, и не затова, че са го пренебрегнали — на съветите той, все едно, нищо не решаваше, само присъствуваше, — а защото се нарушаваше изпълнението на прастария дълг.

Имаше си Момун свои беди и скърби, от които страдаше, заради които плачеше нощем. Чуждите хора нищо не знаеха за това. Почти нищо. А близките знаеха.

Когато Момун видя внук си край сергията, веднага разбра, че момчето е огорчено от нещо. Ала тъй като продавачът не беше тукашен, то старецът се обърна първо към него. Скочи бързо от седлото и протегна отведнъж и двете си ръце към продавача.

— Ассалам-алейкум, едър търговецо! — каза той полу на шега, полусериозно. — Благополучно ли пристигна твоят керван, добре ли върви търговията? — Целият грейнал, Момун друсаше ръката на продавача. — Колко вода изтече, откак не сме се виждали! Добре дошъл!

Като се подсмихваше снизходително над неговата реч и неугледния му вид — все същите износени кирзови ботуши, панталони от грубо платно, шити от старата, овехтяло палте, избеляло от дъждовете и слънцето, плъстена шапка, — продавачът отвърна на Момун:

— Керванът е цял. Само че ето какво се получава — продавачът идва тук при вас, а вие духнахте. И на жените си заръчвате да стискат копейката както душа пред смъртта. И да ви зарине човек със стока, никой не си развързва кесията.

— Прощавай, драги — смутено се, извиняваше Момун. — Ако знаехме, че ще пристигнеш, нямаше да се пръскаме. А че пари няма, вярно е. Наесен ще продадем картофите, тогава…

— Приказвай си ти! — прекъсна го продавачът. — Знам ви аз вас, бейове смрадливи! Седите си в планината, земя, сено — колкото щеш. Наоколо гори — три дни не стигат да ги обходиш. Говеда имаш ли? Пчелин държиш ли? А копейка да дадеш, — свиди ти се. Ето купи копринен юрган, само една шевна машина остана…

— Ей богу, нямам толкоз пари — оправдаваше се Момун.

— И ще ти повярвам? Пинтия си ти, старо, пара трупаш. А закъде?

— Ей богу, нямам, кълна се в Рогатата майка-кошута!

— Хайде, вземи си кадифе, нови панталони, ще си ушиеш.

— Бих взел, кълна се в Рогатата майка-кошута…

— О-о, какво ще се разправям с теб! — махна с ръка продавачът. — Напразно дойдох. А къде е Орозкул?

— От заранта още е тръгнал май за Аксай. Работа имал при чобаните.

— Сигур да им погостува — уточни, с разбиране продавачът.

Настъпи неловка пауза.

— Ами ти не се обиждай, мили — отново заговори Момун. — Наесен, живот и здраве, като продадем картофите…

— Есента е далече.

— Е, като е тъй, не се сърди. За бога, отбий, се, чай да пийнеш.

— Не съм дошъл за това — отказа продавачът. Почна да затваря вратите на фургона, но като погледна внука, който стоеше край стария, съвсем, готов — хванал кучето за ухото, — за да тича подир колата, каза:

— Хайде, поне чанта купи. Хлапето сигур ще ходи на училище? На колко е?

Момун веднага се хвана за тази идея: поне да купи нещичко от настойчивия сергиджия, а на внука действително му трябва чанта, тази есен ще тръгне на училище.

— Вярно бе — засуети се Момун, — хич и не помислих. Че как, на седем е, осмата подкара. Я ела тук — повика внука си.

Дядото порови в джоба, извади скътаната петрублевка.

Види се, отдавна я носеше, беше хванала ръбове.

— Дръж, дългоушко. — Продавачът лукаво подмигна на момчето и му подаде чантата. — Учи се. Не надвиеш ли грамотата, ще останеш с дяда си завинаги в планината.

— Ще я надвие! Той ми е умник — додаде Момун, като броеше рестото.

После погледна внук си, непохватно хванал новичката чанта, и го притисна към себе си.

— Ето ти хубава работа. Наесен ще тръгнеш на училище — тихо каза той. Коравата му тежка длан меко покри главата на момчето.

И то изведнъж почувствува как гърлото му силно се сви и остро усети мършавостта на дядо си и привичния мирис на неговата дреха. От него лъхаше на сухо сено и на пот на трудов човек. Верният, сигурният, близкият, може би единственият на света човек, който безкрайно обича момчето, беше един такъв простичък, чудат старик, когото умниците бяха нарекли Пъргавия Момун. Е, какво пък? Каквото и да е, хубаво е все пак да си имаш свой дядо.

Момчето не подозираше, че радостта му ще бъде толкова голяма. До този миг то не бе мислило за училище. Досега само беше виждало деца, които отиват на училище — там отвъд планината, в исъккулските села, където ходеше с дядо си по помени на знатни бутунски старци. И от тази минута момчето не се разделяше с чантата си. Като ликуваше и се хвалеше, то начаса обиколи всички жители на предела. Най-първо я показа на баба си — ето, дядо ми я купи! — после на леля Бекей — тя също се порадва на чантата и похвали момчето.