Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Слънцето вече клонеше на заник откъм страната на езерото. Жегата не беше вече голяма. По източните склонове запълзяха първите къси сенки. Сега слънцето все повече и повече ще се снижава, а сенките ще плъзнат надолу, в подножието на планините. По това време на деня на Исик Кул обикновено се появяваше белият параход.

Момчето насочи бинокъла към най-отдалеченото видимо място и затаи дъх. Ето го! И всичко отведнъж бе забравено: там, отпред, на самия ръб на Исик Кул, се бе появил белият параход. Показа се. Ето го! Със строени в редица комини, дълъг, мощен, красив. Той плаваше като по струна спокойно и равно. Момчето набързо изтри стъклата с краищата на ризата си, още веднъж нагласи окулярите. Очертанията на парахода се откроиха по-ясно. Сега можеше да се забележи как се полюшва върху вълните, как зад кърмата си оставя светла пенеста следа. Без да откъсва очи от бинокъла, момчето с възхищение наблюдаваше белия параход. Да имаше сила, би измолило белия параход да доплува по-наблизо, та да може да види хората, които пътуват с него. Но параходът не знаеше това. Бавно и величествено следваше пътя си, незнайно откъде, незнайно накъде.

Дълго се виждаше как параходът плува и момчето дълго си мислеше как ще се превърне в риба и ще заплува по реката към него, към белия параход.

Когато веднъж от Караулни връх за първи път видя белия параход в синия Исък Кул, сърцето му запърха от тази красота и момчето отведнъж реши, че неговият баща — исъккулски моряк — плава тъкмо на този бял параход. И повярва в това, защото много искаше да е така.

Не помнеше ни баща си, ни майка си. Нито веднъж не беше ги виждало. Никой от тях нито веднъж не беше го навестявал. Ала момчето знаеше: баща му е моряк на Исък Кул, а майка му, след като се разделили с баща му, оставила сина при дядото и заминала за един град. Заминала и сякаш в дън земя потънала. Заминала в далечен град отвъд планините, отвъд езерото и отвъд още някакви други планини.

Веднъж дядо Момун замина за този град да продава картофи. Цяла неделя се губи и като се върна, докато пиеха чай, разказваше на леля Бекей и на баба му, че видял дъщеря си, т.е. майка му. В някаква голяма фабрика била тъкачка. Имала си ново семейство — две дъщерички, които водела в детска градина и ги виждала веднъж в седмицата. Живеела в голяма къща, но в малка стаичка, толкова малка, че нямало къде да се обърнеш. А на улицата никой никого не познава — като на пазара. И всички живеят така — влязат си в къщи и веднага ключ на вратата. Все заключени стоят, като в затвор. А мъжът й — шофьор — вози с автобус народа. Излиза в четири заран, та до късно. Също тежка работа. Дъщерята, разказваше той, все плачела, прошка молела. Чакат ред за нова квартира. Кога ще получат — не се знае. Но получат ли я, ще прибере синчето при себе си, ако мъжът й позволи. И молела стареца засега да почакат. Дядо Момун й казал да не се кахъри. Най-важното е с мъжа си сговорно да живее, другото ще се оправи. А за сина да не се измъчва. „Дорде аз съм жив, никому не давам хлапето, а умра ли, бог ще го поведе, жив да е, сам ще намери съдбата си…“ Докато го слушаха, леля Бекей и баба му все въздишаха и дори си поплакаха.

Та точно тогава, на чая, отвориха дума и за баща му. Дядото подочул, че уж бившият му зет, бащата на момчето, все си е моряк на някакъв параход и че той също си имал ново семейство, деца, две ли, три ли. Живеел край кея. Уж зарязал пиенето. Новата му жена всеки път излизала с дечурлигата на кея да го посрещне. „Сигурно — мислеше си момчето — те посрещат този, неговия параход…“

А параходът плуваше и бавно се отдалечаваше. Бял и дълъг, той се плъзгаше по синята гладка повърхност с дима от комините си и не знаеше, че към него плува момче, превърнало се в дете-риба.

То мечтаеше да се превърне в риба и всичко да му бъде рибешко — тялото, опашката, перките, люспите, — а само главата да си остане неговата, на тънкото вратле, едра, кръгла, с щръкнали уши, с изподраскан нос. И очите му да са такива, каквито са си. Разбира се, не точно такива, каквито са си, ами да гледат като рибешки. Клепките му са дълги като на теленце и все си трепкат от нещо. Гулджамал казва — виж, дъщеричката ми да имаше такива, каква хубавица би станала! А защо трябва да бъде хубавица? Или хубавец? Много важно! Лично на него красиви очи хич не му трябват, нужни са му такива, дето да гледат под вода.

Преобразяването трябваше да се извърши в дядовия яз. Хоп — и става риба. След това веднага би прескочило от яза в реката, направо в кипящия бързей, и би поело надолу по течението. И нататък така — ще изскача отгоре и ще се оглежда — да се плува само под водата, не е интересно. То се носи по бързата река покрай червеноглинестия стръмен бряг, през прагове, по пенести вълни над подводни канари, край планини и гори. Сбогува се със своите любими камъни: „Довиждане, «Легнала камило»“, довиждане, „Вълчо“, довиждане, „Седло“, довиждане, „Танк“. А когато мине край лесничейството, ще изскочи от водата, ще махне с перка на дядо си: „Довиждане, ата, скоро ще се върна.“ Дядо му ще се стресне от това чудо и няма да знае какво да прави. И баба му, и леля Бекей, и Гулджамал с дъщеричката си — всички ще стоят със зяпнали уста. Де се е виждало такова нещо — главата човешка, а тялото рибешко? А той маха с перката: „Довиждане, аз ще отплувам в Исък Кул, при белия параход. Там моят татко е моряк.“ Балтек навярно ще се втурне да тича по брега. Та кучето никога не е виждало такова нещо. И ако Балтек се реши да се хвърли при него във водата, то ще му викне: „Не бива, Балтек, не бива! Ще се удавиш!“ — и ще отплува нататък. Ще се гмурне под въжетата на висящия мост и нататък покрай крайбрежните храсти, а после надолу по гърмолещата клисура ще изплува направо в Исък Кул.