Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

А когато с дядо отиваме на поляната, тогава не се срамувам.

„Добре дошли на летовището на бащите и прадедите си! Живо-здраво ли е стоката и душите ви, живо-здраво ли са децата ви?“ — така казва дядо. А аз само се ръкувам. Всички познават дядо и той познава всички. Хубаво му е. Има си своите разговори, разпитва пристигналите и той им разказва как живеем. Пък аз не зная какво да говоря с децата. Ала после започваме да играем на криеница, на война — и тъй се разиграваме, че не искам да си ходя. Виж, да беше винаги лято, щяхме по цял ден да си играем с децата на поляната!

Дорде ние играем, запалват огньовете. Ти мислиш, татко, че от огньовете на поляната става много-много светло? Съвсем не! Само край огъня е светло, а извън кръга на светлината е още по-тъмно от преди. А ние играем на война, в този мрак се крием и настъпваме; и ти се струва, че се намираш в истинско кино. Ако си командир, всички те слушат. Сигурно на командира му е добре да е командир…

А после луната изплува над върховете. На луна още по-добре се играе, но дядо ме отвежда. Вървим към къщи през поляната, през гъсталака. Овцете тихо си лежат. Конете пасат наоколо. Вървим и чуваме — някой подема песен. Може млад, а може и стар чобан да е. Дядо ме спира: „Слушай. Такива песни невинаги ще чуеш.“ Ние стоим и слушаме. Дядо въздъхва. Кима с глава към песента.

Дядо казва, че в ония времена един хан имал за пленник друг хан. Та този хан казал на хана-пленник: „Ако желаеш, можеш да останеш да живееш при мен като роб или аз ще изпълня твоето най-заветно желание и после ще те убия.“ Онзи помислил-помислил, па отвърнал: „Не желая да живея като роб. По-добре ме убий, но преди това доведи от моята родина първия срещнат пастир.“ — „Защо ти е?“ — „Искам преди смъртта си да чуя как той пее.“ Дядо казва: заради родна песен хората живота си дават. Кои ли са тези хора, поне да можех да ги видя! Навярно живеят в големите градове?

— Ама хубаво е да слушаш, а? — шепне дядо. — Какви песни пееха, боже мой!…

Не зная защо, става ми жал за дядо и толкова го обичам, че ми се иска да плача…

Рано сутринта на поляната няма вече никого. Подкарали са овцете и конете далече, в планините, за цяло лято. Подир тях идват други чобани да лагеруват, от други колхози. Не се задържат през деня, подминават. А нощем спират на поляната. И ние с дядо отиваме да се ръкуваме с хората. Той много обича да се здрависва и аз съм се научил от него на това. Може би някога на поляната ще се здрависам с истински пророк.

А тази зима чичо Орозкул и леля Бекей ще заминат в града, при доктор. Разправят, че докторът можел да помогне, ще й даде някакви лекарства, за да роди дете. Но баба винаги казва, че по-добре да отидат на свято място. То е някъде там, оттатък планините, където по нивята расте памук. Та там имало едно равно място, толкова равно, че не би трябвало и връх да има, ама се издига един свят връх — Сулейманов. И ако заколят черна овца в подножието му и се помолят на бога, после се изкачат на върха и на всяка крачка се кланят и се молят на бога, но трябва хубавичко да се молят, той може да се съжали и да й даде детенце. Леля Бекей много иска да отиде там, на Сулейманов връх. А на чичо Орозкул не му се ходи. Далече е. „Пари — казва — трябват много. Там през планините може да се стигне само със самолет. А до самолета колко трябва да се пътува, и пак струва пари…“

Когато те отиват в града, ние оставаме в лесничейството съвсем сами. Ние и нашите съседи — чичо Сайдахмат, жена му Гулджамал и малкото им момиченце. Това сме всичките.

Вечер, когато работата привърши, дядо ми разказва приказки. Зная аз, навън е тъмна-тъмна, студена-студена нощ. Шета зъл вятър. И най-големите планини — и те в такива нощи се плашат, притискат се към нашата къща, към светлината в прозорчетата. А на мен ми е и страшно, и радостно. Да бях великан, щях да наметна великанска шуба и щях да изляза навън. И щях да викна на планините: „Не бойте се, планини! Аз съм тук! Нека духа вятър, нека е тъмно, нека вие виелица, аз не се боя, не бойте се и вие. Стойте на местата си, не се притискайте вкупом.“ После щях да поема през преспите, да прекрача реките — та в гората. Нали на дърветата им е много страшно нощем в гората. Сами са те и никой дума им не казва. Мръзнат голите дървета на студа, няма де да се приютят. А аз ще ходя из гората и всяко дръвче ще потупвам по ствола, та да не му е така страшно. Навярно дърветата, дето напролет не се раззеленяват, са онези, които са замръзнали от страх. Ние после сечем тия сушици за дърва.