Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Беше вече тъмно. Навън се бе спуснала нощта.

Така свършваше денят, когато купиха на момчето първата училищна чанта.

Като се готвеше да си ляга, то не можеше да измисли място за чантата. Накрая я сложи до възглавницата си. Момчето още не знаеше, после щеше да научи, че половината клас ще има точно такива чанти. Но и това нямаше да го смути, неговата чанта ще си остане най-необикновената, съвсем особена чанта. То не знаеше също, че в неговия малък живот го очакват нови събития, че ще дойде ден, когато то ще остане сам-саменичко на есета и с него ще бъде само чантата му. И причина за всичко ще стане неговата любима приказка за Рогатата майка-кошута.

И тази вечер много му се искаше още веднъж да послуша тази приказка. Старият Момун също обичаше тази история и я разказваше така, сякаш сам всичко бе видял, като въздишаше, плачеше, замлъкваше и мислеше за нещо свое.

Момчето обаче не посмя да безпокои дядо си. То разбираше, че на дядото не му е до приказки. „Ще го помолим друг път — каза момчето на чантата. — А сега аз ще ти разкажа за Рогатата майка-кошута, дума по дума, като дядо. И толкова тихо ще ти разказвам, че никой няма да чуе, а ти слушай. Аз обичам да разказвам и да виждам всичко като на кино. Дядо казва, че всичко това е истина. Било е така…“

Това се случило отдавна. В далечни-прадалечни времена, когато горите по земята били повече от тревите, а водата в нашите краища — повече от сушата, живяло едно киргизко племе на брега на голяма и студена река. Енесай се наричала онази река. Тече тя далече оттук, в Сибир. С кон три години и три месеца трябва да пътуваш дотам. Сега тази река се нарича Енисей, а по онова време се казвала Енесай. Затова и песента била такава:

Ето такава била тя, река Енесай.

Различни народи живеели тогава край Енесай. Трудно им било, защото живеели в постоянна вражда. Много врагове окръжавали киргизкото племе. Ту едни го нападали, ту други, ту самите киргизи нападали, отмъквали добитък, палели жилища, убивали хора. Убивали всеки, който им паднел — такива били времената. Човек човека не жалел. Човекът човека изтребвал. Стигнало се дотам, че нямало кой да сее зърното, да развъжда добитък, да ходи на лов. По-леко било да се живее от грабеж: отидеш, убиеш, отмъкнеш. А за убийство трябвало да се отговаря с още повече кръв, пък за отмъщението — с още по-голямо отмъщение. И колкото повече време минавало, толкова повече кръв се леела. Размътил се разумът на хората. Нямало кой да примири враговете. Най-умен и най-добър смятали оня, който умеел да изненада врага, да изтреби чуждото племе до последната душа и да заграби стада и богатства.

Появила се в тайгата странна птица. Пеела, плачела нощем до разсъмване с човешки жален глас, нареждала, прелитайки от клонче на клонче. „Очаква ни голяма беда! Очаква ни голяма беда!“ Така и станало, настъпил страшният ден.

През онзи ден киргизкото племе на Енесай погребвало своя стар вожд. Много години ги предводителствувал батър 4Кулче, в много походи ходил, в много битки участвувал. В битките оцелял, но настъпил смъртният му час. В голяма печал прекарали съплеменниците му два дни, а на третия се събрали да предадат на земята останките на батъра. Според древния обичай тялото на вожда трябвало да се носи в последния му път по брега на Енесай през урви и стръмнини, за да може от високото душата на умрелия да се прости с майката — река Енесай, нали „ене“ значи майка, а „сай“ — русло, река. За да изпее за последен път душата му песента за Енесай:

На гробната могила до отворената яма трябвало да вдигнат батъра над главите си и да му покажат четирите страни на света: „Ето я твоята река. Ето го твоето небе. Ето я твоята земя. Ето ни нас, родените от един корен с теб. Всички дойдохме да те изпроводим. Спи спокойно.“ В памет на далечните потомци на гроба на батъра се поставял голям камък.