Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Стояли на върха момчето и момичето, не смеели да се приближат. Ала много им се искало да отидат край огньовете, където така вкусно миришело на печено месо, на хляб, на див лук.

Не издържали децата, спуснали се от върха. Учудили се домакините, наобиколили ги вкупом.

— Кои сте вие? Откъде сте?

— Ние сме гладни — отговаряли момчето и момичето, — дайте ни да хапнем.

Онези се досетили по говора им какви са. Зашумели, заприказвали, заспорили: да ги убият ли начаса, тях, останалото недоубито враже семе, или да ги водят при хана? Дорде спорили, някаква милостива жена успяла да подаде на децата по парче варено конско месо. Повели ги при самия хан, а те не можели да се откъснат от храната. Повели ги към една висока червена юрта, пред която стояла стража със сребърни брадви. А по стана плъзнала тревожната вест, че неизвестно откъде са се появили деца от киргизкото племе. Какво значело това? Всички зарязали игрите и пира, събрали се на огромна тълпа пред ханската юрта. А ханът в онзи час заседавал върху бяла като сняг кошма 7със своите знатни воини. Пиел кумис, подсладен с мед, хвалебствени песни слушал. Когато ханът чул защо са дошли при него, изпаднал в безумна ярост. „Как сте посмели да ме безпокоите? Нима не изтребихме киргизкото племе до коляно? Нима аз не ви направих господари на Енесай за вечни времена? Какво сте се събрали, души страхливи? Вижте кой е пред вас! Ей, Сипаничава Куца Старице! — викнал ханът. И когато тя излязла из тълпата, й казал: — Отведи ги в тайгата и направи тъй, че с това да свърши киргизкото племе и помен да няма от него, а името му да се забрави вовеки. Тръгвай, Сипаничава Куца Старице, направи тъй, както аз ти повелявам…“

Мълчаливо се покорила Сипаничавата Куца Старица, хванала момчето и момичето за ръка и ги повела. Дълго вървели те през гората, а после излезли на брега на Енесай до една висока стръмнина. Тук Сипаничавата Куца Старица спряла дечицата, изправила ги едно до друго на края на урвата. И преди да ги бутне надолу, проговорила:

— О, велика река Енесай! Ако хвърлят планина в твоите дълбини, ще потъне планината като камък. Ако хвърлят бор столетен, ще го отнесеш като тресчица. Приеми във водите си две мънички песъчинки — две човешки деца. Няма за тях място на земята. Аз ли да ти го казвам, Енесай? Ако звездите станеха хора, небето не би им стигнало. Ако рибите станеха хора, реките и моретата не биха им стигнали. Аз ли да ти разказвам, Енесай? Вземи ги и ги отнеси. Нека напуснат те нашия омразен свят в ранни години, с чисти души, с детска съвест, неопетнена от зъл умисъл и зли дела, та да не познаят хорското страдание и сами да не причиняват мъки на другите. Вземи ги, вземи ги, велики Енесай…

Плачат, ридаят момченцето и момиченцето. До бабешки приказки ли им е сега, когато е страшно да погледнеш надолу от урвата. В дълбочината вълните яростно се премятат.

— Прегърнете се, дечица, за последен път, простете се — казала Сипаничавата Куца Старица. И си засукала ръкавите, та да й е по-сгодно да ги хвърли от стръмното. И добавила: — Е, простете ми, дечица. Съдбата ви е такава. Макар че не по своя воля върша сега това дело — но за ваше добро е…

Казала тия думи и до нея се чул глас:

— Почакай, стара, мъдра жено, не погубвай невинните деца.

Обърнала се Сипаничавата Куца Старица, погледнала и се смаяла — пред нея стои кошута, майка на марал 8. И с такива едни големи-големи очи, и гледа укорно и печално. А кошутата бяла като мляко на първескиня, коремът й с кафява козинка подплатен, като на малко камилче. Рогата й — каква красота! — разклонени, сякаш вейки на есенни дървета. А вимето й гладко и чисто като на жена-кърмачка.

— Коя си ти? Защо говориш на човешки език? — запитала Сипаничавата Куца Старица.

— Аз съм майката-кошута — отвърнала й кошутата. — А ти говоря така, защото иначе няма да ме разбереш, няма да ме послушаш.

— Какво искаш, майко-кошута?

— Пусни децата, голяма мъдра жено. Моля те, дай ми ги.

— Защо ти са?

— Хората убиха моите близнаци, двете еленчета. Търся си деца.

— Искаш да ги отгледаш?

— Да, стара, мъдра жено.

— А добре ли помисли, майко-кошута? — засмяла се Сипаничавата Куца Старица. — Та нали те са рожби човешки. Ще отраснат и ще почнат да убиват твоите еленчета.

— Когато порастат, няма да убиват моите еленчета — отговорила майката на марала. — Аз ще им бъда майка, а те — мои деца. Нима ще вземат да убиват своите братя и сестри?

— Ох, не говори, майко-кошута, не познаваш ти хората! — клатела глава Сипаничавата Куца Старица. — Не са те като горските животни, не се жалят един друг. Бих ти дала сирачетата, за да се убедиш в правотата на моите думи, но нали хората ще убият и тези ти деца. Защо ти е толкова мъка?