Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Така било, докато не умрял един много богат, много знатен бугинец — овцете му били с хиляди, конете с хиляди, а всички хора наоколо били негови пастири. Голям помен направили неговите синове. Поканили на помена най-знатните люде от всички краища на земята. За гостите наредили сто хиляди юрти по брега на Исък Кул. Човек не можел да преброи колко добитък бил изклан, колко кумис изпит, колко кашгарски гозби били поднесени. Синовете на богаташа ходели важни-важни: да знаят хората колко богати и щедри наследници е оставил умрелият, как го уважават, как почитат неговата памет… („Е-е, синко, лошо е, когато хората се перчат не с ум, а с богатство!“)

А певците, обикаляйки своите аргамаци 9, подарени им от синовете на покойника, кипрейки се с подарените им соболеви калпаци и копринени халати, в надпревара възхвалявали и покойния, и наследниците.

— Къде ще видиш под слънцето такъв щастлив живот, такъв богат помен? — пее един.

— Още от сътворението на света не е имало такова чудо! — пее втори.

— Никъде, само у нас така почитат родителите, отдават памет на родителската чест и слава, почитат техните светли имена — пее трети.

— Ей, певци-сладкодумци, какво тук шумите! Нима има на света думи, достойни за тази щедрост, нима има думи, достойни за славата на покойника! — пее четвърти.

И тъй се състезавали ден и нощ. („Ех, синко, когато певците се състезават в славословие, от певци те се превръщат във врагове на песента.“)

Много дни като празник продължавал този знаменит помен. Много им се искало на горделивите синове на богаташа да затъмнят другите, да надминат всички по света, та славата за тях да тръгнела цялата земя. И намислили да поставят на гробницата на баща си рога на марал, та всички да знаят, че това е гробница на славен потомък от рода на Рогатата майка-кошута. („Ех, синко, още в древността хората казвали, че богатството ражда горделивост, горделивостта — безразсъдство.“)

Прищяло се на синовете на богаташа да окажат на паметта на баща си тази нечувана чест и нищо не ги спряло. Речено-сторено! Изпратили ловци, убили ловците един марал, отсекли рогата му. А рогата големи, като криле на литнал орел. Харесали синовете еленовите рога, по осемнадесет пръстена на всеки рог — значи, живял бил осемнадесет години. Бива си го! Заповядали те на майстори да закрепят рогата на гробницата.

Възмутили се старците:

— С какво право сте убили марал? Кой е посмял да вдигне ръка на потомството на Рогатата майка-кошута?

Отговарят им наследниците на богатия:

— Маралът е убит на наша земя. Всичко, което ходи, пълзи, лети по нашите владения, от муха до камила — е наше. Ние сами знаем как да постъпваме с онова, което е наше. Махайте се оттук!

Слугите нашибали старците с камшици, качили ги на конете със задниците напред и ги изгонили позорно.

Оттам и тръгнало… Голямо нещастие надвиснало над потомството на Рогатата майка-кошута. Едва ли не всеки почнал да ловува по горите бели рогати елени. Всеки бугинец смятал за свой дълг да постави на гроба на дедите си рога на марал. Сега тази работа се смятала за благословена, за особено уважение към паметта на умрелия. А който не може да се сдобие с рога, смятали го за недостоен човек.

Взели да търгуват с еленови рога, взели да се запасяват с тях. Появили се такива хора от рода на Рогатата майка-кошута, чийто занаят станал да намират и да продават рога на марал. („Ех, синко, там, дето има пари, за добра дума няма място, за красота няма място.“)

Гибелно време настъпило за белите рогати елени в исъккулските гори. Нямало за тях пощада. Бягали маралите по недостъпни скали, но и там ги откривали. Пускали срещу тях сюрии хрътки, за да подгонят елените към стрелците в засада, улучвали ги, без никой да им убегне. Погубвали цели стада марали, избивали ги до един. Обзалагали се кой ще намери рога с повече пръстени.

Изтребили маралите. Опустели планините. Не се чува елен ни нощем, ни заран. Не можеш ги видя ни в гора, ни на поляна как пасат, как скачат, заметнали рога към гърба си, как прелитат през пропастта като птица. Народили се хора, които през целия си живот не били виждали бял рогат елен. Само слушали за него приказки и виждали рогата му по гробовете.

А какво станало с Рогатата майка-кошута?

Обидила се тя, дълбоко се обидила на хората. Казват, че когато за маралите вече нямало живот от куршуми и от кучета, когато останали колкото на пръсти да ги броиш, изкачила се Рогатата майка-кошута на най-високия планински връх, сбогувала се с Исък Кул и отвела последните си деца зад големия превал, в друг край, в други планини.