Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Ето какви неща стават по земята. Това е цялата приказка… Ако искаш, вярвай, ако не щеш — недей.

А когато Рогатата майка-кошута си отивала, казала, че никога няма да се върне…

В планините отново е есен. Отново след шумното лято всичко се нагласява за есенната тишина. Слегнала се е наоколо прахта от откарания добитък, угаснали са огньовете. Стадата са се прибрали за зимуване. Хората са си отишли. Планините опустяват.

Самотни летят вече орлите, отронвайки от време на време по някой вик. По-глухо шуми водата в реката: свикнала беше реката през лятото с руслото си, пригодила се беше, станала бе по-плитка. Тревата престана да расте, погоряваше още на корен. Листата се умориха да висят по клоните и тук-там започнаха да капят.

А по най-високите върхове нощем вече се стеле сребрист сняг. На разсъмване тъмните планински хребети посивяват като козината по врата на кафява лисица.

Студенее, става мразовит вятърът по клисурите. Но дните още са слънчеви и сухи.

Горите отвъд реката, срещу лесничейството, бързо навлизат в есента. От реката нагоре, до границата на черния бор, като бездимен пожар пълзеше по стръмната горска редица есенното пожарище. Най-ярките — ръждивочервени — и най-упорити в изкачването бяха трепетликовите и брезовите горички: те стигнаха до снежните висоти на голямата гора, до царството на мрачните борове и ели.

В елшака беше чисто както винаги и строго като в храм. Само кафяви твърди стволове, само смолист сух аромат, само потъмнели иглици са посипали цялата гора. Само вятър нечуто се процежда през върхарите на старите борове.

Но днес още от сутринта над планините непрестанно вдигаха врява неспокойните врани. Голямо, яростно-грачещо ято все кръжеше над боровия лес. Враните внезапно се уплашиха, дочули удари от брадва, и сега крещят в надпревара, сякаш са ги ограбили посред бял ден, и преследват двамината, които спускат от върха отсечен бор.

Влачеха боровия ствол с вериги и конен впряг. Орозкул вървеше напред, хванал коня за юздите. С лице, налято с кръв, той вървеше и дишаше тежко като вол на бразда, а храсталаците деряха наметалото му. Отзад, подир дървото, ситнеше дядо Момун. На стареца също не му беше леко на такава височина, задъхваше се. В ръцете си държеше брезова тояга, с която помагаше на отсечения бор. Той непрекъснато се запираше ту в пънове, ту в камънаци. А по нанадолнището все гледаше да се извърне напреко на склона и да се търкулне надолу. Тогава няма спасение — ще претрепе някого.

По-опасно е за този, който пази отсечения ствол с тоягата — какво ли не може да се случи: Орозкул на няколко пъти вече уплашено отскачаше от впряга и всеки път се засрамваше, като видеше, че старецът, рискувайки живота си, задържа отсечения ствол по склона и чака Орозкул да се върне при коня и да го хване за юздата. Не току-тъй казват, че за да скриеш своя позор, трябва да опозориш другите.

— Ти какво, на оня свят ли искаш да ме пратиш? — кореше Орозкул тъста си.

Наблизо нямаше никого, който да чуе и осъди Орозкул: къде се е видяло тъй да се отнасят със стар човек! Тъстът му плахо каза, че и той може да попадне под отсечения бор — бива ли да му се вика така, сякаш прави всичко нарочно.

Но това още повече ядосваше Орозкул.

— Я го виж ти! — негодуваше той. — И да те претрепе, ти си си изживял своето. Какво още искаш? А ако мен ме утрепе, кой ще вземе твоята ялова щерка? Кому е нужна такава, безплодна като кучи дрян?…

— Мъчен човек си ти, синко. Нямаш уважение към хората — отвърна на това Момун.

Орозкул дори се поспря, измери стареца с поглед.

— Такива старци си лежат до огнището, греят задниците си на жарта. А на тебе ти върви някаква заплатичка. А откъде е тази заплата? Заради мене. Какво уважение повече ти е нужно?

— Добре де, така е — примири се Момун.

Вървяха така. Като прехвърлиха още една височина, спряха се до един склон да починат. Конят беше вир-вода, покри се с пяна.

А враните все не се успокояваха, все кръжаха. Бяха безброй и така грачеха, сякаш си бяха поставили за цел днес само това да правят — да грачат.

— Усещат ранната зима — промълви Момун, за да заговори за друго и с това да смекчи гнева на Орозкул. — За отлитане се сбират. Не обичат да им пречат — добави той, като че се извиняваше заради неразумните птици.

— Че кой им пречи? — солна се Орозкул. И изведнъж стана морав. — Ти нещо много почна да приказваш, старо — тихо прошепна той със заплаха в гласа.

„Виж ти — помисли си той — за какво намеква! Да не ще заради тия врани бор да не пипнеш, клонче да не скършиш? Как не! Засега аз съм тук господар.“ Той стрелна с поглед грачещото ято: „Ех, да имаше една картечница!“ — и като се обърна, изпсува.