Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Добре ще е, ако поне всичко свърши благополучно. Пътят минава през совхоза, точно пред канцеларията, друг път няма, а в совхоза понякога се навърта милиция, държавен контрол, или някой друг от района може да се случи там. Ще се натъкне камионът на погледа им. „Отде и закъде карате трупите?“

Тръпки полазиха по гърба на Орозкул от тази мисъл. И в него се надигаше ненавист към всички и към всичко — към грачещите над главата му врани, към нещастния старец Момун, към Сайдахмат, лентяя, сетил се преди три дни да замине в града да продава картофи. Нали той знаеше, че предстои да свличат трупите! Измъкна се — изклинчи той… И ще се върне чак когато си свърши работата на пазара. Иначе Орозкул щеше да му заповяда заедно със стареца да смъкнат трупите, нямаше да се мъчи сам.

Но Сайдахмат е далече, враните също не може да стигне. В най-лошия случай би могъл да набъхти жена си, ама и до дома е далече. Оставаше старият Момун. Като се задъхваше и все повече беснееше от планинската задуха, като псуваше на всяка крачка, Орозкул вървеше направо през храстите — не жалеше ни коня, ни стареца зад себе си. Да пукне дано конят, да пукне макар този старец, и той самият да пукне от разрив на сърцето! Щом на него не му е добре, и на другите не бива да им е добре. Да пропадне макар този свят, където всичко е устроено не както трябва, не така, както заслужава Орозкул според своите достойнства и длъжността си!

Вече, без да се владее, Орозкул поведе коня към храсталака, право към стръмния склон. Нека Пъргавия Момун потанцува около отсечения ствол. И да посмее само да не го удържи. „Ще го пребия стария глупак и това си е“ — реши Орозкул. В друго време той дори не би и посмял да се въвре с отсечения бор в такава опасна стръмнина. Но сега дяволът го помами. И Момун не успя да го спре, само можа да викне: „Къде? Къде? Сири се!“ — борът се превъртя о веригата, помете храстите и се затъркаля надолу. Беше мокър, тежък. Момун се опита да пъхне тоягата, та да не позволи на отсеченото дърво да се търколи надолу. Но ударът беше толкова силен, че изби тоягата от ръцете на стареца.

Всичко стана за миг. Конят се повали и се хлъзна по хълбок надолу. Падайки, събори Орозкул. Той се свличаше, като трескаво се ловеше за храстите. И в този миг някакви рогати животни уплашено се шмугнаха в гъсталака. Като подскачаха високо, те се скриха в брезовата горичка.

— Марали! Марали! — не на себе си от страх и от радост извика дядо Момун. И млъкна, сякаш не вярваше на очите си.

И внезапно в планината стана тихо. Враните изведнъж отлетяха. Отсеченият бор се спря по склона, смачкал под себе си младите жилави брезички. Конят, оплел се в хамута, се изправи на крака.

Орозкул, целият изподран, изпълзя встрани. Момун се втурна да помага на зет си.

— О, пресвета майко, Рогатата кошута! Тя ни спаси! Видя ли? Това са деца на Рогатата майка-кошута. Върнала се е нашата майка! Видя ли?

Като не вярваше все още, че им се е разминало, Орозкул стана мрачен, посрамен и се изтръска:

— Не дрънкай, старче! Млъкни! Освободи коня от ремъците.

Момун послушно се втурна да оправя коня.

— О, пречудна майко, Рогата кошута! — продължаваше той радостно да си мърмори. — Върнаха се маралите в нашите гори. Не ни е забравила Рогатата майка! Простила ни е греха…

— Още ли си мърмориш! — озъби му се Орозкул. Беше се съвзел от уплахата и предишната злоба глождеше душата му. — Пак твоите приказки ли разправяш? Мръднал си нещо, мислиш, че и другите ще повярват на глупашките ти измислици.

— Видях с очите си. Това бяха марали — не се предаваше дядо Момун. — А ти нима не ги видя, синко? И ти ги видя.

— Е, видях ги. Три парчета май се мярнаха…

— Вярно, три. И на мен тъй ми се стори.

— Е, и какво? Марали като марали. Без малко да се претрепя. Какво толкова се радваш? А ако това са били марали, значи, дошли са иззад превала. Там, в Казахстан, от другата страна на планините, в горите, казват, още се въдели марали. Там също има резерват. Дошли-дошли. Какво ни интересува. Казахстан нас не ни засяга.

— Може пък да свикнат у нас? — помечта си дядо Момун. — Да останат…

— Е, стига! — прекъсна го Орозкул. — Хайде! Още дълго трябваше да се спускат с отсечения бор, а после да го прекарат през реката влачешком, с хамута. И това също е трудна работа. А ако успеят благополучно да прекарат дървото през реката, след това трябва още да го извлекат на височинната, където ще ги чака камионът.

Ох, колко труд!…

Орозкул се чувствуваше съвсем нещастен. И всичко наоколо му се струваше устроено несправедливо. Планините нищо не усещат, нищо не желаят, от нищо не се оплакват, стоят си и толкоз; горите навлизат в есента, после ще влязат и в зимата и нищо трудно не виждат в това. Враните и те си летят на свобода и крещят, колкото могат. Маралите, ако наистина са били марали, са дошли иззад предела и ще бродят из гората, както си искат и дето си искат. В градовете хората безгрижно си ходят по асфалтираните улици, возят се на таксита, седят си в ресторанти, забавляват се. А той е захвърлен от съдбата в тия планини, нещастен е… Дори Пъргавия Момун, неговият смахнат тъст, и той е по-щастлив, защото вярва в приказки. Глупав човек! Глупците винаги са доволни от живота си.