Орозкул пришпорваше коня с токовете, шибаше го с камшика, биеше го по главата, псуваше го, хокаше стареца, сякаш Момун беше виновен за всичко, но дървото не помръдваше, все по-здраво засядаше в камъните. И търпението на стареца преля. За пръв път през живота си разгневен повиши глас.
— Слизай от коня! — смело се приближи до Орозкул и го задърпа от седлото. — Не виждаш ли, че конят не тегли? Слизай веднага!
Учуден, Орозкул мълчаливо се подчини. Както си бе с ботушите, скочи от седлото във водата. От тази минута сякаш беше оглупял, оглушал, не беше на себе си.
— Хайде! Понатисни! Давай заедно!
По командата на Момун те натиснаха тоягата, повдигнаха малко дървото и го поосвободиха от натрупаните камъни.
Колко умно животно е конят! Той се напрегна в същия миг и като се препъваше и хлъзгаше по камъните, изопна ремъците като струна. Ала дървото едва-що се помръдна, плъзна се и отново заседна. Конят направи още едно усилие и не се задържа, падна във водата, зарита, омотан в хамута.
— Коня! Вдигай коня! — бутна Момун Орозкул. Двамата едвам успяха да изправят коня на крака. Той трепереше от студ, едва стоеше във водата.
— Разпрягай!
— Защо?
— Разпрягай, разпрягай, ти казвам. Пак ще го запретнем. Сваляй ремъците.
И Орозкул отново мълчаливо се подчини. Когато конят беше разпрегнат, Момун хвана поводите.
— А сега да тръгваме — каза той. — После ще се върнем. Нека конят си почива.
— Я стой! — Орозкул грабна поводите от ръцете на стареца. Сякаш се пробуди. Отново заприлича на себе си. — Ти кому мътиш главата? Никъде няма да отидеш. Ще извозим дървото сега. Запрягай коня без приказки, чуваш ли!
Момун мълчаливо се обърна, като залиташе с вкочанясалите си крака, тръгна през брода към брега.
— Къде, старо? Къде, казвай?
— Къде! Къде! В училището. Внук ми чака там още от обяд.
— Я се върни! Върни се!
Старецът не го послуша. Орозкул остави коня в реката и вече почти на брега, на чакъла настигна Момун, сграбчи го за рамото и го обърна към себе си.
И те се намериха лице срещу лице.
С едно късо движение на ръката Орозкул смъкна от рамото на Момун преметнатите стари кирзови ботуши и с все сила го удари с ръка два пъти по главата и по лицето.
— Хайде! Тръгваме! — изхърка Орозкул, като запрати ботушите настрани.
Старецът отиде при ботушите, вдигна ги от мокрия пясък и когато се изправи, по устните му изби кръв.
— Мръсник! — каза Момун, изплювайки кръвта, и отново преметна ботушите през рамо.
Това каза Пъргавия Момун, който никога никому не беше рекъл дума напреко, това каза посинелият от студ дребен старец с преметнати през рамо вехти ботуши, с пенеща се по устните кръв.
— Хайде!
Орозкул го помъкна подире си. Но Момун със сила се отскубна и без да се обръща назад, мълчаливо си тръгна.
— А-а, дърти глупако, прави му сметка! Аз ще ти го припомня! — провикна се подир него Орозкул, разтърсвайки юмрук.
Старецът не се обърна. Като излезе на пътеката край Легналата камила, той седна, обу се и забърза към къщи. Без да спира никъде, запъти се направо към конюшнята. Изведе сивия кон Алабаш, неприкосновения Орозкулов яздитен кон, на който никой не смееше да се качи и когото не впрягаха, за да не губи яздитната си форма. Момун изфуча като хала от двора, без седло, без стремена. А когато препускаше покрай прозорците, покрай все още димящия самовар, изскочилите навън жени — бабичката на Момун, дъщеря му Бекей и младата Гулджамал — веднага разбраха, че със стария се е случило нещо. Никога той не бе яхвал Алабаш и никога не препускаше така през глава. Те още не знаеха, че това бе бунтът на Пъргавия Момун. И не знаеха какво щеше да му струва този бунт на стари години…
А откъм брода се връщаше Орозкул, повел за поводите разпрегнатия кон. Конят куцаше с предния крак. Жените мълчаливо наблюдаваха как се приближава. Те още не се досещаха какво става в душата на Орозкул, какво им носи той този ден, какви беди, какви страхове…
С мокри, жвакащи ботуши, с мокри панталони наближи той с тежки стъпки и мрачно изпод вежди погледна жените. Жена му Бекей се разтревожи:
— Какво ти е, Орозкул? Какво се е случило? Ама ти целият си мокър. Дървото ли падна?
— Не — махна с ръка Орозкул. — На — даде той поводите на Гулджамал. — Отведи коня в конюшнята. — И тръгна към вратата. — Хайде в къщи — каза на жена си.
Бабичката също щеше да влезе с тях, но Орозкул не я пусна на прага.
— А ти, старо, си върви. Няма какво да правиш тук. Върви си и не идвай.
Читать дальше