Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Ама ти какво? — обиди се бабата. — Какво е това? А нашият старец как е? Какво е станало?

— Питай него — отговори той.

В къщи Бекей смъкна мокрите дрехи на мъжа си, подаде му шубата, внесе самовара и започна да налива чай в една паница.

— Не — отказа с жест Орозкул. — Дай ми да пия.

Жена му донесе неначената половинка, наля в чашата.

— Напълни я — заповяда Орозкул.

Като гаврътна чашата с водка, той се загърна в шубата, настани се на кечето и каза на жена си:

— Ти не си ми жена, аз не съм ти мъж. Върви си. И кракът ти да не е стъпил в този дом. Върви си, дорде не е късно.

Бекей въздъхна, седна на кревата и като преглъщаше по навик сълзите си, каза тихо:

— Пак ли?

— Какво пак? — изрева Орозкул. — Марш оттук!

Бекей изскочи на двора, както винаги закърши ръце и писна по целия двор:

— Защо ли съм се родила на този свят аз, нещастната?…

А в това време старият Момун препускаше с Алабаш към внук си. Алабаш е бърз кон. Ала все пак Момун беше закъснял с два часа и отгоре. Срещна внук си на пътя. Учителката сама водеше момчето у дома му. Същата учителка с изпръхнали, груби ръце, с неизменното си палто, което носеше пета година. Уморената жена изглеждаше навъсена. Момчето, отдавна наплакало се, с подпухнали очи, вървеше до нея, с чанта в ръце, някак си жалко и унижено. Учителката здравата накастри стареца Момун. Той стоеше пред нея, слязъл от коня, навел глава.

— Не водете детето на училище — казваше тя, — щом не го вземате навреме. Не разчитайте на мен, имам ги четворица.

Отново се извини Момун, отново обеща, че такова нещо няма да се повтори.

Учителката се върна в Джелесай, а дядото и внукът поеха към къщи.

Момчето мълчеше, седнало на коня пред дядо си. И старецът не знаеше какво да му каже.

— Много ли си гладен? — попита той.

— Не, учителката ми даде хляб — отвърна внукът.

— А защо мълчиш?

Момчето и на това не отговори нищо. Момун виновно се усмихна:

— Обидчив си ми ти. — Той свали фуражката на момчето, целуна го по главицата и отново му я надяна.

Момчето не се обърна.

Така яздеха потиснати и мълчаливи. Момун не даваше на Алабаш да лудува, строго държеше поводите — не искаше да тръска момчето на неоседлания кон. Пък и сега нямаше май закъде да бърза.

Конят скоро разбра какво се нека от него — вървеше в лек полураван. От време на време пръхтеше, потрепваше с копита по пътя. На такъв кон да яздиш самичък, песни тихичко да си напяваш — така за себе си. За малко ли неща може да си попее човек, когато е сам? За несбъднати мечти, за отминали години, за това, което е било тогава, когато още си любил… Човек обича да си повъздиша по времето, в което е останало нещо завинаги непостигнато. А какво именно — човек сам не разбира добре. Но понякога му се иска да мисли за това, иска му се да почувствува самия себе си.

Добър спътник е конят с хубав ход…

И си мислеше старият Момун, като гледаше стриганото вратле на внук си, тънката му шийка и щръкнали уши, че от целия си несполучлив живот, от всичките дела и труд, от всичките грижи и горести му е останало само това дете, това безпомощно същество. Добре, ако той успее да го изправи на крака. Остане ли само — трудно ще му бъде. На бой колкото царевичен кочан, а вече си има характер. Да беше по-сговорчиво, по-ласкаво… Та такива като Орозкул ще го намразят и ще го гонят, както вълците гонят наплашен елен…

И тогава Момун се сети за маралите, дето се бяха стрелнали като бързи, стремителни сенки, дето бяха изтръгнали от гърдите му възглас на изненада и радост.

— А ти знаеш ли, синко? При нас са дошли маралите — каза дядо Момун.

Момчето живо го погледна през рамо:

— Наистина ли?

— Наистина. Сам ги видях. Три парчета.

— А откъде са дошли?

— Според мен иззад превала… Там също има резервати! Тази есен е като лято, превалът е открит. Ето че ни дошли на гости.

— А ще останат ли при нас?

— Ако им хареса, ще останат. Ако не ги закачат, те ще си живеят. Храна при нас колкото искат. Тук и хиляда марали могат да се завъдят… В далечни времена, при Рогатата майка-кошута, те са били безчет…

Чувствувайки, че на момчето му минава мъката, като чува тази вест, че позабравя обидата, старецът се зае пак да разказва за минали времена, за Рогатата майка-кошута. И като се увличаше сам от своя разказ, мислеше колко просто е изведнъж да се почувствуваш щастлив и да донесеш щастие и другиму! Ето така трябва да се живее винаги. Да, така, както сега, в този час. Но животът не е устроен така — редом с щастието постоянно те дебне, нахълтва в душата ти, в живота ти нещастието, неотлъчно следващо те, извечно, неотстъпно. Дори в този час, когато те с внука бяха щастливи, в сърцето на стареца заедно с радостта беше и тревогата: какво прави Орозкул? Какво готви той, какво отмъщение? Какво наказание е намислил за стареца, който посмя да не го послуша? Орозкул няма да остави тая работа така. Иначе не би бил Орозкул.