Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

А Орозкул не е доволен от своя живот. Не е за него. Този живот е за такива като Пъргавия Момун. Какво ли му трябва на Момун? Живее и превива гръб ден след ден, без отдих. И през целия си живот нито един човек не му е бил подчинен, а той се е подчинявал на всички, дори на своята бабичка не смее дума да каже. Такъв несретник и от една приказка ще бъде щастлив. Видя маралите в гората — чак се просълзи, сякаш е срещнал родни братя, които сто години е търсил по света.

Ех, какво да се приказва!…

Най-сетне излязоха на превала, откъдето започваше дългото стръмно спускане към реката. Спряха да си починат.

Оттатък реката, в двора на лесничейството, пред къщата на Орозкул нещо димеше. По дима можеше да се досетиш — самовар. Значи, жена му вече го чакаше. Но от това на Орозкул не му стана по-леко. Дишаше той с широко отворена уста, въздух не му стигаше. Боляха го гърдите, а в главата му отекваха ударите на сърцето. Потта по челото го смъдеше в очите. А предстои такова дълго и стръмно спускане. И в къщи го чака яловата му жена. Виж я, самовара сложила, иска да му угоди… Изведнъж изпита силно желание да се затича и да ритне с крак този тумбест самовар, ама така, че да иде по дяволите. А после да се нахвърли на жена си и да я бие, да я бие до кръв, до смърт. Мислено се наслаждаваше, чувайки воплите на жена си, нейните проклятия за нещастната й съдба… „И нека — мислеше си той. — Нека! На мен ми е лошо, защо на нея да й е добре?“ Момун прекъсна мислите му.

— Пък аз забравих, синко — сепна се той и бързо се приближи до Орозкул. — В училището трябва да вървя, малкия да прибера. Часовете са свършили.

— Е и? — пресилено спокойно произнесе Орозкул.

— Не се сърди, сине. Да оставим тук дървото. Да слезем. Ти ще си обядваш в къщи. А в това време аз ще отскоча с коня до училището. Ще прибера малкия. Ще се върнем и ще пренесем дървото!

— И дълго ли ти, старо, мисли, дорде измислиш това? — сгриза го Орозкул.

— Ама нали хлапето ще плаче.

— И какво? — кипна Орозкул. Най-сетне имаше за какво да нахока стареца. Цял ден Орозкул търсеше за какво да се захване, а сега Момун сам му даваше повод. — То ще плаче, а ние да зарежем работата си? Заранта ми наду главата — да го закарам на училище. Добре, закара го. Сега да го прибираш от училище? Ами аз? Или ние тук игра си играем?

— Не бива, синко — замоли Момун. — В такъв ден! Аз, хайде, ама момчето да чака, да плаче в такъв ден…

— Какво — в такъв ден? Какво му е особеното на деня?

— Маралите се върнаха. Защо точно в такъв ден…

Орозкул се обърка, дори млъкна от почуда. Беше вече забравил за маралите, които се бяха мярнали като бързи скачащи сенки, когато той се търкаляше по бодливите храсталаци, когато от страх душата му бе слязла в петите. Всяка секунда устремилият се по склона бор можеше да го притисне. Не му беше до маралите и до приказките на този старец.

— Ти за какъв ме вземаш? — тихо и гневно каза той, дишайки в лицето на стареца. — Жалко, че нямаш брада, бих я оскубал, та да не смяташ другите по-глупави от тебе. За какъв дявол ми са на мен твоите марали! Нямам си друга работа, освен да мисля за тях? Ти не ме баламосвай! Хайде, заставай до отсечения бор. И докато не го прекараме през реката, да не си помислил за друго. Кой ходел на училище, кой плачел — хич не ме интересува. Стига, хайде…

Както винаги, Момун се подчини. Разбираше, че не може се изскубна от ръцете на Орозкул, докато дървото не бъде отнесено на мястото, и мълчаливо, отчаяно работеше. Не пророни ни дума повече, макар че душата му ридаеше. Внучето чака пред училището. Всички деца са се разотишли, само то, неговото сирото внуче, гледа към пътя и чака дядо си.

Старецът си представяше как децата от целия клас са наизскачали с трополене, как са се затичали към домовете си. Огладнели са. Още отвън подушват мириса на сготвеното ядене и радостни, възбудени изтичват под прозорците на своите домове. Майките вече ги чакат. На всяко майчино лице има усмивка, от която ти се замайва главата. Лошо ли е на майката, добре ли и е, но сили за тази усмивка към детето винаги намира. И дори ако майката подвикне по-строго: „А ръцете? Кой ще си мие ръцете?“ — пак в очите й е скътана същата тази усмивка.

Откакто тръгна на училище, ръцете на Момуновия внук винаги бяха оплескани с мастило. Това дори харесваше на дядото: момчето, значи, се занимава с уроците. И ето че сега неговият внук стои на пътя, ръцете му целите в мастило, и държи своята любима чанта, купена това лято. Навярно се е уморило да чака и вече неспокойно поглежда, ослушва се — няма ли да се зададе на хълма дядо му с коня. Та той винаги навреме идва. Когато момчето излизаше от училище, дядото, слязъл вече от коня, винаги го чакаше. Всички се отправяха за в къщи, а внукът тичаше при дядо си. „Ето го дядо. Хайде да тичаме!“ — казваше то на чантата. И като стигнеше до дядо си, смутено се хвърляше в него, прегръщаше го и заравяше лице в корема му, вдъхвайки познатия мирис на стара дреха и сухо лятно сено: тия дни дядото прекарваше на бали сено от отвъдния бряг, зиме в дълбокия сняг не можеш стигна до него, по-добре да се превози през есента. И дълго след това Момун ходеше, лъхащ на възгорчивия прашец от сеното.