Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Дядото поставяше внука зад себе си на задницата на коня и те препускаха до лесничейството ту с лек тръс, ту бавно, ту мълчешком, ту като разговаряха за нещо незначително и неусетно пристигаха. През седловината между хълмовете се спускаха у дома си, в Санташката падина.

Страстното влечение на момчето към училище ядосваше бабата. Едва събудило се, то бързо се обличаше и прибираше учебниците и тетрадките в чантата си. Баба му се гневеше и от това, че през нощта то слага чантата до себе си. „Ти какво толкова си се лепнал за тази пуста чанта? Поне да ти бе станала жена, щеше да ни спестиш откупа за годеница…“ Момчето пускаше покрай ушите си бабините думи, пък и много не разбираше за какво говори тя. Най-важното за него беше да не закъснява за училище. Изтичваше на двора и подканваше дядо си да бърза. И се успокояваше едва когато училището се покажеше.

Веднъж те все пак закъсняха. Миналата седмица Момун се прехвърли на отсрещния бряг още по тъмно. Беше решил по-рано да направи един курс за сено. Всичко добре, но по пътя балата се развърза и сеното се разпиля. Трябваше отново да превързва цялата бала, отново да товари коня. В бързината вързаното сено пак се пръсна — сега до самия бряг.

А внукът вече чакаше на отвъдната страна. Седеше на един грапав камък, размахваше чантата и нещо му викаше. Старецът се разбърза — вървите се сплетоха, не можеш ги развърза, стегнаха се във възли. А момчето все викаше и старецът разбра, че то вече плаче. Тогава той заряза всичко — и сеното, и вървите, — метна се на коня — и по-бързо при внука, през брода.

Докато се прехвърляше, също мина време: през брода не можеш да препуснеш — вода много, течението бързо. Есенно време не е чак толкова страшно, но през лятото водата ще повали коня — и всичко е свършено. Когато Момун мина реката и наближи внука си, той вече плачеше с цяло гърло. Не гледаше дядо си, само плачеше и нареждаше: „Закъснях, закъснях за училище…“ Старецът се наведе от коня, вдигна момчето при себе си на седлото и препусна. Да беше наблизо училището, момчето само би изтичало. Пък то през целия път не преставаше да плаче и старецът с нищо не можеше да го успокои. И така разплакано го заведе на училище. А часовете вече бяха започнали. Въведе го направо в класа.

Извинява се, извинява се Момун пред учителката, обеща, че друг път това няма да се повтори. Но най-много старецът бе потресен от плача на внучето си, как изживяваше то своето закъснение. „Да даде бог винаги тъй да те влече училището“ — мислеше си дядото. Но защо все пак така плачеше момчето? Значи, в душата му имаше обида, неизказана, негова си обида.

И сега, като вървеше край отсечения боров ствол, притичвайки ту от едната му страна, ту от другата, и го побутваше и подтикваше с тоягата, за да не се запре никъде и да се плъзга по-бързо по стръмнината, Момун си мислеше: какво ли прави внучето му там?

А Орозкул не бързаше. Той водеше коня. Пък и тук не може много да се бърза — склонът е дълъг, стръмен, трябваше да се върви напреко. Но защо не искаше да уважи молбата му — да оставят сега дървото, пък после да се върнат за него? Ех, да имаше сили, щеше да метне отсечения бор на рамо, ще прегази реката и ще го хвърли на онова място, където камионът ще го вземе! „На ви, вземете си дървото — и се махайте.“ И би се спуснал към внучето си.

Но къде ти! Трябва първо да стигнат брега, по камънака, по чакъла, а после през брода да извлекат отсечения бор с коня на отвъдната страна. А конят вече беше измъчен до смърт — колко път извървя той ту нагоре, ту надолу… Добре пак, ако всичко свърши благополучно, ами ако стволът заседне в камънака насред реката или конят се спъне и падне?

И когато нагазиха във водата, дядо Момун се замоли: „Помогни, Рогата майко-кошута, не оставяй дървото да заседне, не оставяй конят да падне!“ Събут, с преметнати през рамо ботуши и навити до коленете крачоли, с тоягата в ръка дядо Момун тичаше подир плаващото дърво. Влачеха го напреко на течението. Колкото чиста и бистра беше водата в реката, толкова бе и студена. Есенна вода.

Старикът търпеше: нищо, няма да остане без крака, само по-скоро да прекарат дървото. И въпреки всичко то заседна, като напук, заседна в камъните, дето бе само прагове. В такива случаи конят трябва да се остави да си отдъхне и после да се подкара, както е редно; с едно хубаво дръпване дървото може да се изтегли от камъните. Ала Орозкул, яхнал коня, безпощадно шибаше с камшик преумореното, изтощено животно. Конят приклякваше на задните си крака, подхлъзваше се, спъваше се, но дървото не се помръдваше. Краката на стареца се вкочанясаха, взе да му притъмнява пред очите. Виеше му се свят. Стръмнината, гората над нея, облаците в небето се наклониха, падаха в реката, отплуваха по бързото течение и бързо се връщаха. На Момун му прилошаваше. Проклето дърво! Да беше сухо, отлежало, нямаше да е така — сухите дървета сами плуват по водата, само ги задържай. А това го отсякоха и — направо в реката. Кой прави така? Затова е тъй. На нечестната работа краят е лош. Орозкул не се решаваше да остави бора да поизсъхне: ще го изненада някой инспектор, ще състави акт — изсичане на ценни дървета от резервата. Затова го отсякоха и побързаха да го скрият от хорските очи.