Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

И за да не мисли за нещастието, очакващо дъщеря му и самия него, Момун разказваше на внук си за маралите, за благородството, за красотата и бързината на тия животни така възхитено, сякаш можеше с това да предотврати неизбежното.

А на момчето му беше хубаво. То дори не подозираше какво го чака у дома. Очите му блестяха. Как, нима маралите са се върнали? Значи, всичко е истина! Дядо казва, че Рогатата майка-кошута простила хорските престъпления и разрешила на децата си да се върнат в исъккулските планини. Дядо казва, че са дошли три марала, за да разузнаят как е тук, и ако им хареса, всички марали ще се върнат в родината си.

— Ата — прекъсна момчето дядо си. — А може би е дошла и самата Рогата майка-кошута? Може би и тя иска да види как е при нас, а сетне да повика децата си, а?

— Може би — неуверено промълви Момун. Запъна се. Старецът се почувствува неловко: дали не се увлече, дали момчето не повярва прекалено в неговите думи? Но дядо Момун не взе да разубеждава внук си, пък и твърде късно бе сега. — Кой знае — вдигна той рамене. — Може, може да е дошла и самата Рогата майка-кошута. Кой знае…

— А ние ще разберем. Хайде, ата, да идем на онова място, дето си видял маралите — каза момчето, — аз също искам да погледна.

— Но те не стоят на едно и също място.

— А ние ще тръгнем по следите. Дълго-дълго ще вървим по техните следи. И щом ги зърнем дори с крайчеца на окото, ще се върнем. И тогава те ще си помислят, че хората няма да ги закачат.

— Дете си ти — усмихна се дядо му. — Ще си идем у дома, па ще видим.

Вече наближаваха по пътеката зад къщите. Къщата отзад е като човек откъм гърба. И трите къщи с нищо не издаваха какво става в тях. И на двора беше пусто и тихо. Лошо предчувствие сви сърцето на Момун. Какво ли е станало? Орозкул е претрепал неговата нещастна Бекей? Натряскал се е. И какво друго е могло да стане?… Защо е толкова тихо, защо няма никого по това време из двора? „Ако всичко е наред, трябва да измъкнем този злощастен бор от реката — помисли Момун. — По дяволите Орозкул, по-добре да не се захващаш с него. По-добре да бе направил, каквото той искаше, па да плюе на всичко това. Нали не можеш да докажеш на магарето, че е магаре.“

Момун се приближи до конюшнята.

— Слизай. Ето че пристигнахме — като се стараеше да не издаде вълнението си, каза той на внука, сякаш бяха пристигнали отдалеко.

А когато момчето се канеше да се затича с чантата си към дома, дядо Момун го спря:

— Почакай, заедно ще влезем.

Той затвори Алабаш в конюшнята и като хвана момчето за ръка, тръгна към къщи.

— Виж какво — каза дядото на внук си, — ако ме ругаят, ти не се бой и не слушай разните там приказки. Тебе не те засяга това. Твоята работа е да ходиш на училище.

Но нищо такова не стана. Като влязоха в къщи, бабата само хвърли на Момун дълъг осъдителен поглед, сви устни и пак се захвана с шиенето си. Дядото също нищо не й каза. Навъсен и нащрек, той постоя насред стаята, после взе от печката голяма паница с юфка, посегна за лъжици и хляб и седнаха с внука на закъснелия обед.

Ядяха мълчаливо, а бабата дори не поглеждаше към тях. На сбръчканото й кафяво лице бе застинал гняв. Момчето разбра, че се е случило нещо лошо. А старците все мълчаха.

Толкова страшно, толкова тревожно ставаше на момчето, че храната не минаваше през гърлото му. Няма по-лошо от това, хората на софра да мълчат и да си мислят за нещо свое, недобро и подозрително. „Може би ние сме виновни?“ — мислено каза момчето на чантата. Чантата лежеше на прозоречния перваз. Сърцето на момчето се търкулна по пода, покатери се на перваза, по-близо до чантата, и си зашепна с нея.

„Ти нищо ли не знаеш? Защо дядо е така натъжен? В какво е виновен той? И защо днес закъсня, защо дойде с Алабаш и без седло? Такова нещо никога не се е случвало. Може би защото е видял маралите в гората, затова да се е забавил?… Ами ако пък няма никакви марали? Ако това не е истина? Тогава? Защо ми го разправяше? Нали Рогатата майка-кошута много ще се обиди, ако ни е излъгал…“

Като се нахрани, дядо Момун каза тихо на момчето:

— Ти върви на двора, имам една работа. Ще ми помогнеш. Аз ей сега.

Момчето послушно излезе. И още щом затвори вратата след себе си, се разнесе бабиният му глас:

— Ти къде?

— Ще отида да извозя дървото. Одеве заседна в реката — отговори Момун.

— А, сетил се! — викна бабата. — Опомнил се! Иди и си виж щерката. Гулджамал я отведе у дома си. Кому е нужна сега твоята бездетна глупачка? Върви, нека ти каже каква е тя сега. Като краставо куче я изгони мъжът й.