Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Ти чие си?

Момчето мълчеше: срам го беше да каже чие е.

— Ние с дядо много те обичаме, Рогата майко-кошута. Отдавна те чакаме — промълви то.

— И аз те познавам. Познавам и дядо ти. Добър човек е той — каза Рогатата майка-кошута.

Момчето се зарадва, но не знаеше как да й благодари.

— Искаш ли да стана риба и да заплувам по реката към Исък Кул при белия параход? — изведнъж каза то.

То умееше да плува. Но Рогатата майка-кошута нищо не му отвърна. Тогава момчето започна да се съблича и както през лятото, настръхнало, навлезе във водата, хванало се за клонче от крайбрежната ракита. Ала водата не беше ледена, а топла, гореща, задушна. То заплува под водата с отворени очи и безчет златисти песъчинки, ситни подводни камъчета се завъртяха наоколо като бръмчащ рояк. Започна да се задъхва, а горещият поток продължаваше да го влачи.

— Помогни ми, рогата майко-кошута, помогни ми, аз също съм твой син, Рогата майко-кошута! — закрещя то.

Рогатата майка-кошута затича след него по брега. Бързо тичаше, вятърът свистеше в рогата й. И на момчето веднага му стана по-леко.

Цялото беше в пот. Помнейки, че в такива случаи дядо му го завиваше още по-топло, момчето се покри по-добре. В къщи нямаше никого. Фитилът на лампата бе хванал нагар, затова мъждукаше. Момчето искаше да стане, да пие вода, но от двора долетяха пак някакви резки гласове, някой викаше на някого, някой плачеше, друг го успокояваше. Чуваха се разправии, топуркане на крака… Сетне, точно под прозореца, с охкане и пъшкане изтрополяха двамина, сякаш единият мъкнеше другия. Вратата шумно се разтвори и баба му, разгневена, тежко задъхана, просто натика дядо Момун вътре. Никога досега момчето не бе виждало дядо си така наплашен. Сякаш нищо не разбираше. Очите му слисано блуждаеха. Бабата го бутна по гърдите, накара го да седне.

— Седи, седи, дърт глупако, и не се навирай, когато не те молят. Да не им е за пръв път? Ако искаш всичко да се уреди, стой и не се бъркай. Прави каквото ти казвам. Чуваш ли? Иначе ще ни затрие, разбираш ли, ще ни затрие от света. А на стари години къде да вървим? Къде? — С тия думи бабата хлопна вратата и отново бързо изхвръкна.

И отново в къщата стана тихо. Чуваше се само хрипкавото, прекъслечно дишане на дядото. Той седеше на печката, стиснал глава с треперещи ръце. И изведнъж старецът падна на колене, вдиша нагоре ръце и застена, обръщайки се неизвестно към кого:

— Вземи ме, прибери ме, мене, несретника! Само й дай дете. Нямам сили да гледам. Поне едно-едничко дай, съжали ни…

Като плачеше и се олюляваше, старецът стана и опирайки се о стените, напипа вратата. Излезе, притвори я след себе си и там, зад вратата, глухо зарида, затискайки устата си.

На момчето му стана зле. Отново го втресе. Ту го хвърляше в огън, ту го полазваха тръпки. Искаше му се да стане и да отиде при дядо си. Ала ръцете и краката не го слушаха, главата му се бе наляла с болка. А старецът плачеше зад вратата и на двора отново беснееше пияният Орозкул, отчаяно пищеше леля Бекей, умоляваха, уговаряха ги гласовете на Гулджамал и на баба му.

Момчето се скри от тях в своя въображаем свят.

Отново стоеше на брега на бързата река, а на другия бряг, на ситния камънак, стояха все същите марали. И тогава се примоли момчето: „Рогата майко-кошута, донеси на рогата си люлка за леля Бекей! Много те моля, донеси им люлка! Нека да си имат детенце“ — и тичаше по водата към Рогатата майка-кошута. Водата хлътваше под краката му, но и то не се приближаваше към оня бряг, а сякаш тъпчеше на място. И през цялото време молеше, заклеваше Рогатата майка-кошута: „Донеси им люлка на рогата си! Направи така, че да не плаче нашият дядо, направи така, че чичо Орозкул да не бие леля Бекей. Направи така, че да им се роди дете. Всичките ще ги обичам и чичо Орозкул ще обичам, само дай му свое дете. Донеси им люлка на рогата си…“

На момчето му се стори, че зазвъня звънче. Звънеше все по-силно. Това беше Рогатата майка-кошута, която тичаше по планините и носеше на рогата си детска люлка, брезов бешик със звънче. Неспирно звънтеше звънчето на люлката. Много бързаше Рогатата майка-кошута. Все по-близо и по-близо звънтеше звънчето…

Но какво е това? Към звъна на звънчето се присъедини далечен шум от мотор. Някъде минаваше камион. Бученето нарастваше все по-силно, все по-отчетливо, а звънчето се обърка, подрънкваше на пресекулки и скоро съвсем се загуби в шума на мотора.

Момчето чу как към двора със силно дрънчене се приближи камион. Кучето с лай се втурна в задния двор. За минута в прозореца се люшна отразената светлина на фара и после веднага угасна. И моторът заглъхна. Хлопнаха вратите на кабината. Като размениха по някоя дума, пристигналите — ако се съди по гласовете, бяха трима — минаха покрай прозореца, до който лежеше момчето.