Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Аксакал, отворете! Замръзваме!

— Кои сте вие?

— Свои.

Момун отвори вратата. И заедно с валмата студ, вятър и сняг вътре нахълтаха покрити със сняг същите млади шофьори, които през деня минаха през местността Арча за сеното. Момчето веднага ги позна. И Кулубек с матроската рубашка, дето му подари военната значка. Водеха някакъв момък, хванали го под мишниците; той влачеше крак и стенеше. И в къщата веднага се вдигна тревога.

— Астапрала 10! Какво ви е? — в един глас занареждаха дядо Момун и бабичката.

— После ще разказвам! Още наши идат — седмина човека. Дано не са се загубили. Хайде сядай тук. Крака си навехна — бързо говореше Кулубек, додето настаняваше стенещия момък на печката.

— Къде са вашите? — разбърза се дядо Момун. — Сега тръгвам, ще ги доведа. А ти тичай — каза той на момчето. — Кажи на Сайдахмат да дойде бързо с фенера, с електрическия.

Момчето изскочи на двора и дъхът му секна. До края на живота си щеше да помни тази страшна минута. Някакъв космат, студен, фучащ звяр го хвана за гърлото и започна да го мачка. Но то не трепна. Изскубна се от здравите му лапи и като пазеше главата си с ръце, се затича към къщата на Сайдахмат. Дотам имаше само двайсет-трийсет крачки, а на него му се струваше, че тича отдалече, през бурята, като батър на помощ на своите воини. Сърцето му се препълни със смелост и решителност. Виждаше се могъщ и непобедим; и докато дотича до къщата на Сайдахмат, успя да извърши такива геройски подвизи, че да се чуди и мае човек. Скачаше през пропасти от връх на връх, сразяваше с меча си вражески пълчища, спасяваше хора, попаднали в огън и в река, летеше с реактивен изтребител с развяващо се червено знаме подир косматото черно чудовище, което се криеше от него по клисури и скали. Неговият реактивен изтребител летеше след чудовището. Момчето косеше с картечницата и викаше: „Бий фашистите!“ И навсякъде присъствуваше Рогатата майка-кошута. Тя се гордееше с него. Когато момчето стигаше вече вратата на Сайдахматови, Рогатата майка-кошута му каза: „А сега спаси синовете мои, младите шофьори!“ — „Ще ги спася, Рогата майко-кошута, кълна ти се!“ — каза момчето на глас и забарабани по вратата.

— По-скоро, чичо Сайдахмат, да вървим да спасяваме нашите! — Той изтърси тия думи така, че Сайдахмат и Гулджамал се объркаха.

— Кого да спасяваме? Какво се е случило?

— Дядо каза да тичаш с електрическия фенер, шофьорите от колхоза се заблудили.

— Глупак! — изруга го Сайдахмат. — Така кажи. — И забърза да се приготви.

Но момчето ни най-малко не се обиди. Откъде Сайдахмат можеше да знае какви подвизи беше извършило то, за да се добере дотук, каква клетва беше произнесло. Не се смути много и когато разбра, че седмината шофьори бяха посрещнати от дядо Момун и Сайдахмат точно до лесничейството и бяха доведени в къщи. Нали можеше и да не стане така! Опасността е малка, когато е отминала… С една дума — намериха се и тия хора. Сайдахмат ги поведе у дома си. Дори Орозкул прибра петима да нощуват — и него трябваше да го събудят. Всички останали се натъпкаха при дядо Момун.

А снежната буря в планината не стихваше. Момчето изтичваше на пруста и подир минута вече не разбираше къде е дясно, къде ляво, къде горе, къде долу. Мяташе се, бесуваше бурната нощ. Струпа сняг до колене.

И едва сега, когато всички шофьори от совхоза бяха намерени, когато се бяха постоплили и страхът им бе попреминал, дядо Момун внимателно разпита какво се беше случило с тях, макар че му беше ясно — лошото време ги е стигнало по пътя. Момчетата разказваха, а старецът и бабата въздишаха.

— Ой-ой-ой! — чудеха се те на случилото се и благодаряха на бога, притиснали ръце до гърдите си.

— И толкова леко сте се облекли, момчета — кореше ги бабата, като им наливаше горещ чай. — Мигар може да се ходи в планината с такава дрешка? Деца сте още, деца! Все се гиздите, ще ви се да приличате на градските. Ами ако бяхте объркали пътя, до заранта, не дай боже, щяхте на шушулки да замязате.

— Кой е знаел, че ще стане така? — отговаряше й Кулубек. — Защо ни е да се обличаме топло? Ако се случеше нещо, колите ни си имат отопление. Стой си като у дома. Върти кормилото. В самолета — виж го на каква височина лети — тези планини отгоре се виждат като хълмчета, навън е студ четиридесет градуса, а вътре хората по ризи…

Момчето лежеше на една овча кожа между шофьорите. Сгушило се до Кулубек и наострило уши, слушаше разговора на големите. Никой не се и досещаше, че то дори се радва, дето всичко е свършило с такава снежна буря, принудила тия хора да дирят убежище при тях в горското. В себе си то много искаше тази буря да не стихва дни наред — поне два-три дни. Нека си живеят у тях. С шофьорите е толкова хубаво. Интересно. Излиза, че дядо му познава всичките. Ако не тях самите, бащите и майките им.