Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Момчето усмихнато кимна с глава. Само да знаеха как пламенно и силно заби сърцето му от радост и гордост. Самият Кулубек говореше за него. Най-силният, най-смелият и най-красивият сред тия момци. Ех, да можеше и той да стане такъв.

И дядо му го похвали, докато пъхаше дърва в огъня:

— Такъв ни е той. Обича да слуша разни истории. Виждаш ли как е наострил уши.

— И как си спомних за него в оная минута, сам не знам! — продължаваше Кулубек. — И казвам на момчетата, почти крещя, вятърът заглушава думите ми. „Давай — казвам — да се доберем до горското. Иначе ще загинем.“ — „А как — викат ми момчетата в лицето — как да се доберем? Пешком не можем да стигнем. И колите не бива да изоставим.“ А пък аз: „Давай — казвам — да ги изтикаме до върха, а оттам пътят се спуска. Само до Санташката падина да стигнем — казвам, — а после пеш ще се доберем до нашите лесничеи, не е далече.“ Разбраха момчетата. „Хайде — казват — командувай.“ Е, щом е така… Започнахме с челната кола: „Османалъ, вмъквай се в кабината!“ А ние всичките, колкото бяхме, подпряхме камиона с рамо. И давай! Отначало уж работата потръгна. После капнахме. А назад не биваше да се отстъпва. Струваше ни се, че не камиона тикахме нагоре, а цяла планина. А товарът — цял стог на колела! И зная само, че се дера колкото глас имам: „Давай! Давай! Давай!“ — ама сам не се чувам. Вятър, сняг, нищо се не види. Колата вие, плаче като жива. С последни сили се катери. И ние също. И сърцето ти сякаш ще се пукне, ще се пръсне на парчета. А главата се замаяла…

— Ай-ай-ай! — тюхкаше се дядо Момун. — Какво сте изпатили! Сигур Рогатата майка-кошута ви е запазила вас, своите деца. Спасила ви е. Иначе кой знае… Чуваш ли? Навън не стихва, все върти, фучи…

Очите на момчето се слепваха. То се мъчеше да не заспи, но клепките му се затваряха. И в полусън, като чуваше откъслеци от разговора между стареца и Кулубек, смесваше действителността с въображаеми картини. Струваше му се, че и то е там, сред момците, застигнати от снежната буря в планината. Пред погледа му е стръмният път, изкачващ се до една бяла-бяла, снежна планина. Виелицата пари бузите. Боде очите. Всички тикат нагоре огромния като къща камион със сено. Бавно, много бавно се изкачват по пътя. А камионът вече не върви, предава се, дава назад. Толкова е страшно, толкова е тъмно. Вятърът е толкова лют. От страх момчето се гуши, бои се, че камионът ще се откъсне и ще ги смаже. Ала тогава от нейде се появи Рогатата майка-кошута. Тя подпря с рога колата, взе да им помага, да тика нагоре. „Давай! Давай! Давай!“ — завика момчето. И камионът потегли, тръгна. Излязоха на върха и колата пое надолу сама по нанадолнището. А те тикаха нагоре втори, после трети и още много камиони. И всеки път им помагаше Рогатата майка-кошута. Никой не я видя. Никой не знаеше, че тя е с тях. А момчето я виждаше и знаеше. То виждаше — всеки път, когато ставаше нетърпимо страшно, че силите им няма да стигнат, дотичваше Рогатата майка-кошута и с рогата си им помагаше да изтикат колата на високото. „Давай, давай, давай!“ — подхващаше момчето. И през всичкото време беше редом с Кулубек. После Кулубек му каза: „Сядай зад кормилото.“ Момчето седна в кабината. Камионът се тресеше и бръмчеше. И кормилото само се въртеше в ръцете свободно, като обръча от бъчвата, с който то играеше на автомобил — още от съвсем малък. Момчето се срамуваше, че кормилото му е такова, като играчка. Но изведнъж камионът започна да се накланя встрани. И падна с грохот и се разби. Момчето заплака високо. Много го досрамя. Срам го беше да гледа Кулубек в очите.

— Ти какво? Какво, а? — разбуди го Кулубек. Момчето отвори очи и се зарадва, че всичко това е било сън. А Кулубек го взе на ръце, притисна го.

— Сънува ли? Уплаши ли се? Ех и ти, а пък си герой. — Той целуна детето с твърдите си, изпръхнали устни. — Е, хайде, ще те сложа да си легнеш, трябва да спиш.

Той настани момчето на пода, на кечето между спящите шофьори, и легна до него, притегли го по-близо до себе си и го покри с матроската рубашка.

Рано сутринта дядото събуди момчето.

— Събуди се — тихо каза старецът. — Облечи се по-топло. Ще ми помогнеш. Ставай.

Навън слабо просветваше утринният полумрак. В къщата всички още спяха, натъркаляни по пода.

— На, обуй валенките — каза дядо Момун. Дядото лъхаше на прясно сено. Значи, вече е нахранил конете. Момчето намъкна валенките и излезе с дядо си на двора. Беше навяло доста сняг. Но вятърът бе утихнал. Само от време на време прошумоляваше.