Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Но ето че разпалиха огън. Затоплиха вода. Захванаха да палят мотора на един от камионите с манивелата и моторът оживя, закиха, заработи. А по-нататък работата тръгна по-бързо. Всяка следваща кола я запалваха на буксир. После всяка запалена, загрята кола теглеше онази, дето беше зад нея в колоната.

Когато всички мотори заработиха, взеха на двоен буксир колата, която миналата нощ се беше обърнала в канавката. Всички, които бяха там, помагаха да я изкарат на пътя. Момчето също се беше хванало за крайчеца и помагаше. През всичкото време се страхуваше да не рече някой: „А ти какво се мотаеш в краката ни? Хайде марш оттук!“ Но никой не каза тия думи, никой не го изпъди. Може би защото Кулубек му беше разрешил да помага. А тук той е най-силният, всички го уважават.

Шофьорите още веднъж се сбогуваха. Колите потеглиха. Отначало бавно, после по-бързо. И се проточиха като керван по пътя сред заснежените планини. Заминаха си децата на синовете на Рогатата майка-кошута. Те не знаеха, че по волята на детското въображение пред тях по пътя невидима тичаше Рогатата майка-кошута. С дълги, стремителни скокове се носеше тя пред автоколоната. Тя ги пазеше от беди и нещастия по трудния път. От пропасти, от лавини, от снежни виелици, от мъгла и разни други несгоди, от които през многото векове чергарски живот киргизите бяха изтърпели толкова беди. Нали за това се молеше дядо Момун на Рогатата майка-кошута, принасяйки й в жертва черна овца на разсъмване?

Заминаха си. И момчето тръгна с тях. Мислено. Седеше в кабината на Кулубек. „Чичо Кулубек — казваше му то, — а пред нас по пътя тича Рогатата майка-кошута.“ — „Ами?“ — „Наистина. Честна дума. Ето я!“

— Е, какво си се замислил? Защо стоиш? — сепна го дядо Момун. — Качвай се. Време е да се връщаме. — Наведе се от коня и вдигна момчето на седлото. — Студено ли ти е? — попита старецът и загърна топло внука си в полите на шубата.

Тогава момчето още не ходеше на училище.

А сега, като се будеше от време на време от тежкия сън, с безпокойство си мислеше: „Как ще отида утре на училище? Та аз съм болен, толкова ми е лошо…“ После се унасяше. Струваше му се, че преписва в тетрадката си думите, написани от учителката на дъската: „Ат. Ата. Така.“ 11С тези думи за първокласници той изпълваше цялата тетрадка, страница подир страница. „Ат. Ата. Така. Ат. Ата Така.“ Уморяваше се, очите му лютяха, ставаше му горещо, много горещо, отвиваше се. Но и когато лежеше отвито и мръзнеше, пак го посещаваха разни видения. Ту плуваше като риба в студената вода, плуваше към белия параход и все не можеше да доплува. Ту попадаше сред снежна виелица. В димния студен вихър боксуваха камионите със сено по стръмния път в планината. Камионите ридаеха като хора и все боксуваха на място. Колелата, въртейки се бясно, ставаха огненочервени. Колелата горяха, от тях излизаха пламъци. Опряла рога в каросерията, Рогатата майка-кошута изтикваше камиона с товара сено на върха. Момчето й помагаше, стараеше се е все сили.

Обливаше се в гореща пот. Но изведнъж товарът сено се превърна в детска люлка. Рогатата майка-кошута каза на момчето: „Да тичаме по-бързо, да отнесем бешика на леля Бекей и чичо Орозкул.“ И те се спуснаха да бягат. Момчето изостана. Ала отпред, в мрака, все звънеше и звънеше звънчето на люлката. Момчето бягаше по неговия зов.

Събуди се, когато на пруста се чуха стъпки и вратата изскърца. Дядо Момун и бабичката се бяха върнали, сякаш поуспокоени. Идването на чужди хора в лесничейството, изглежда, накара Орозкул и леля Бекей да се помирят. А може би най-сетне Орозкул се е уморил да пиянствува и е заспал. На двора не се чуваха ни викове, ни псувни.

Към полунощ луната кацна над върховете. Беше увиснала с мъглявия си диск над най-високия леден връх. Планината, окована от вечен лед, се извисяваше в мрака, призрачно проблясвайки с назъбените си вериги. А наоколо тънеха в пълно безмълвие планини, скали, черни и неподвижни лесове, а в най-ниското се биеше и шумеше по камъните реката.

През прозореца падаше като полегат поток бледата светлина на луната. Тази светлина пречеше на момчето. То се въртеше, примижаваше. Искаше да помоли баба си да пусне перденцето. Но не я помоли. Бабата беше сърдита на дядо му.

— Глупак — шепнеше тя, като си лягаше. — Като не знаеш да живееш с хората, поне си мълчи. Слушай другите. Та ти си в ръцете му. От него идва заплатата, макар и малка. Затова пък е всеки месец. А без заплата какво си? Остаря, а ум не събра…

Старецът не отвръщаше. Бабата млъкна. После изведнъж неочаквано високо каза: