Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Е, стига — не се стърпя старецът и като тръгна към вратата, каза: — Дай му топло мляко. Болно е детето.

— Ще му дам, ще му дам топло мляко, върви, върви, за бога. — И след като изпрати стареца, още мърмореше. — И какво го е прихванало! Никога никому не е възразявал, по-тих от водата, по-нисък от тревата беше и — на ти тебе! Пък и на Орозкуловия кон се метна и препусна. И все заради тебе — стрелна тя със злобен поглед момчето. — Намерил заради кого да рита срещу ръжен…

Сетне тя донесе на момчето горещо мляко с жълто топено масло… Млякото пареше устните. А баба му все настояваше, подканяше го.

— Пий, пий горещичко, не бой се. Простудата само с горещо ще я прогоним.

Момчето пареше устните, сълзи избиха на очите му. Баба му изведнъж стана по-добра.

— Е, подухай го, подухай го малко… И как се случи в лошо време да се разболееш! — въздъхна тя.

Момчето повече не можеше да стиска, щеше да се напикае. Стана и почувствува в цялото си тяло някаква странна приятна слабост. Но баба му го превари.

— Чакай, сега ще ти донеса легенче.

Момчето се извърна от неудобство и пусна струята в легенчето — учуди се, че урината е толкова жълта и топла.

Почувствува се много по-леко. Главата го болеше по-малко.

Момчето лежеше спокойно, благодарно на баба си за услугата и мислеше, че до утре трябва да оздравее и непременно да отиде на училище. Мислеше си още и за това как ще разкаже в училище за трите марала, появили се в тяхната гора, за това, че бялата еленова майка е същата Рогата майка-кошута, че тя си има еленче, вече голямо и силно, а с тях един як тъмнокафяв марал с огромни рога, че той е силен и пази от вълци Рогатата майка-кошута и чедото й. И си мислеше — ще разкаже и за това, че ако маралите останат при тях и не си отидат, Рогатата майка-кошута скоро ще донесе на чичо Орозкул и леля Бекей вълшебна люлка.

А на сутринта маралите слязоха при водата. Излязоха от горния гъсталак, когато краткотрайното есенно слънце наполовина се беше издигнало над планинската верига. Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова по-светло и по-топло ставаше долу между планините. След нощното вцепеняване гората оживяваше, изпълваше се с движение на светлини и багри.

Като се провираха между дърветата, маралите вървяха, без да бързат, и се грееха на слънчевите полянки, поскубвайки росните листа от клонаците. Вървяха в същия ред — отпред самецът, по средата еленчето и последна — майката, Рогатата майка-кошута. Маралите вървяха по същата пътека, по която вчера Орозкул и дядо Момун свличаха към реката злополучния отсечен бор. Следата от влаченето беше останала по планинския чернозем още прясна, разорана с покъсани снопчета трева. Тази пътека водеше към брода, където беше оставено заседналото на речния праг дърво.

Маралите се отправиха към това място, защото беше добро за водопой. Орозкул, Сайдахмат, и двамата дошли за трупите, вървяха нататък, за да огледат къде е по-добре да докарат камиона, та като прикачат едно дебело въже, да извлекат дървото от водата. Дядо Момун неуверено вървеше подире им, увесил глава. Той не знаеше какво да прави след вчерашния скандал, как да се държи, какво да върши. Ще го пусне ли Орозкул да работи? Няма ли да го изгони като вчера, когато искаше да извади дървото с коня? Ами ако рече: „Що щеш ти тук? Нали ти е казано, че си уволнен от работа!“ Ами ако го наругае пред хората и го прати да си върви? Съмнения обзеха стареца, той вървеше като че ли отиваше на изтезание, но все пак вървеше. Следваше го бабичката. Тя отиваше уж по собствено желание или от любопитство. Но всъщност конвоираше стареца. Тя подтикваше Пъргавия Момун да се примири пред Орозкул, да заслужи прошката му.

Орозкул стъпваше бавно, по господарски. Вървеше и се запъхтяваше, подсмърчаше и строго поглеждаше насам-натам. И макар че от препиването главата го болеше, той изпитваше отмъстително удовлетворение. Когато се обърна, видя дядо Момун да ситни подире му като предано куче, бито от стопанина си. „Нищо, колко още има да видиш. Сега няма да те погледна. Сега за мене си нищо. Ти сам ще ми легнеш в краката“ — злорадствуваше Орозкул, спомняйки си с какъв див вик се дереше нощес Бекей в нозете му, когато я риташе, когато с ритници я гонеше от прага. „Нека! Ще изпратя тия с трупите и още повече ще притисна жената и дъртия, нека се изпокарат. Сега ще издере на баща си очите. Озвери се като вълчица“ — мислеше си Орозкул в промеждутъците, докато вървеше и разговаряше с пристигналия.