Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Студено е! — потрепери момчето.

— Нищо. Май ще се оправи — промърмори старецът. — Ама как стегна от първия път! Е, дано само беля не стане…

Влязоха в обора, където бяха петте Момунови овце. Старецът окачи фенера на дирека, запали го. Овцете в ъгъла се огледаха, закашляха.

— Дръж, ще ми светиш — каза старецът на момчето и му подаде фенера. — Ще заколим черната дзвиска. Къщата е пълна с гости. Додето станат, месото ще бъде готово.

Момчето светеше на дядо си с фенера. Вятърът в пролуките още просвирваше, на двора беше студено и тъмно. Отначало старецът хвърли наръч прясно сено до вратата. Закара на това място черната дзвиска и преди да я повали и да върже краката й, се позамисли и приклекна.

— Остави фенера. Седни и ти — каза на момчето. А той зашепна, разтворил длани пред себе си:

— О, велика прародителко наша, Рогата майко-кошута. Принасям ти в жертва черна овца. За спасение на децата наши в опасния час. За бялото ти мляко, с което откърми прадедите наши, за доброто ти сърце, за майчиното ти око. Не ни изоставяй на превалите, по бурните реки, по хлъзгавите пътеки. Не ни напускай вовеки на нашата земя, ние сме твои деца. Амин!

Той прекара молитвено длани по лицето си, от челото към брадичката. Момчето направи същото. И тогава дядото повали овцата на земята, върза краката и. Извади от канията стария си азиатски нож.

А момчето му светеше с фенера.

Най-сетне природата се усмири. Два-три пъти слънцето надникна уплашено през раздърпаните бягащи облаци. Наоколо личаха следите от миналата бурна нощ: преспи насам-натам, смазани храсти, огънати като дъга от тежестта на снега млади дръвчета, повалени стари дървета. Лесът отвъд реката беше мълчалив и тих, някак потиснат. А реката сякаш беше спаднала, бреговете й бяха затрупани със сняг, станали по-стръмни. Водата шумеше по-тихо.

Слънцето си оставаше колебливо — ту надзърне, ту се скрие.

Но нищо не помрачаваше и не тревожеше душата на момчето. Тревогите от миналата нощ бяха забравени, бурята — забравена, а снегът не му пречеше — така дори е по-интересно. Търчеше насам-натам, само сняг излиташе изпод краката му. Беше му весело, защото къщата е пълна с хора, защото момците, наспали се, говореха високо, смееха се и с удоволствие ядяха свареното за тях месо.

Междувременно и слънцето започна да се съвзема. Светеше по-ведро и по-продължително. Облаците лека-полека се разсейваха. И дори се постопли. Неканеният сняг започна бързо да се топи, особено по пътищата и пътеките.

Наистина момчето се разтревожи, когато шофьори и товарачи взеха да се стягат за път. Всички излязоха на двора, сбогуваха се със стопаните на резервата, благодариха за гостоприемството. Изпращаха ги дядо Момун и Сайдахмат на коне. Дядото беше нарамил наръч дърва, а Сайдахмат голям цинков казан да греят вода за замръзналите мотори.

Поеха от двора.

— Ата, и аз ще дойда, вземи ме — притича момчето при дядо си.

— Виждаш, че карам дърва, а Сайдахмат казан. Няма кой да те вземе. И защо ти е да ходиш там? Ще се умориш по снега.

Момчето се обиди. Нацупи се. И тогава Кулубек го взе със себе си.

— Тръгвай с нас — каза той и го хвана за ръката. — Ще се върнеш с дядо си.

И тръгнаха към кръстовището — там, където се спускаше пътят от ливадата Арча. Сняг имаше доста. Не беше много лесно да се върви в крак с тия силни момци. Детето взе да се уморява.

— Е, хайде, качвай се на гърба ми — предложи му Кулубек. Хвана момчето за ръката и ловко го метна на гърба си. И го понесе леко, сякаш всеки ден го бе носил така.

— Добре го правиш, Кулубек — каза шофьорът, който вървеше до него.

— Че аз цял живот съм носил братя и сестри — похвали се Кулубек. — Нали съм най-големият, а сме шестима, мама на нивата, татко също. А сега сестрите ми си имат вече деца. Върнах се от войниклъка ерген, на работа още не съм постъпил. А сестричката ми, тази по-голямата: „Ела — казва — при нас, тук живей, ти така хубаво бавиш деца.“ — „Е, не — отвръщам й, — стига! Сега своите ще нося…“

Така вървяха и си приказваха за разни неща. Хубаво и спокойно беше на момчето да седи върху силния гръб на Кулубек.

„Ех, да си имах такъв брат! — мечтаеше си то. — От никого нямаше да се страхувам. Нека се опита Орозкул да навика дядото или да пипне само някого, веднага ще се укроти, щом Кулубек го погледне по-строго…“

Камионите със сеното, оставени миналата нощ, бяха два километра по-нагоре от разклона. Затрупани със сняг, те приличаха на зимни копи сено в полето. Човек би помислил, че никой по никакъв начин няма да може да ги помръдне.