Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Ето — дори малко горделиво казваше дядото на внука си, — видя своите братя, бугинците. Сега вече ще ги знаеш какви са. Ето ги! Ох, снажни са днешните джигити! Господ здраве да ви дава! Помня, в четиридесет и втора през зимата ни откараха в Магнитогорск на строежите…

И дядото захвана да разказва добре известната на момчето история как ги строили тях, трудовата армия, докарана от различни краища на страната, в един дълъг-предълъг строй по ръст и се оказало, че киргизите почти всички са на опашката, дребни. Почнали да ги извикват по имена, а после им дали почивка. Приближил се към тях един дангалак, червенокос и як. И високо политал:

— Откъде сте такива едни никакви? Манджурци ли сте?

Сред тях имало някакъв стар учител. Той отговорил:

— Киргизи сме. А когато воювахме недалеч оттук с манджурците, Магнитогорск още не беше се родил. А на бой бяхме колкото теб. Като свърши войната, ще порастем…

Дядото си припомни този отдавнашен случай. Поусмихнат и доволен огледа още веднъж нощните си гости.

— Прав излезе този учител. Случва се в града или по пътя да се загледам: красив, снажен стана народът. Не като в ония времена…

Момците се усмихнаха, разбираха го: обича старецът да си побъбри.

— Че сме снажни, снажни сме — каза единият от тях. — Ама обърнахме камиона в канавката. Я колко сме, и пак силица не ни достигна…

— Къде ти! Натоварен със сено, пък и при такава буря — оправдаваше ги дядо Момун. — Случва се. Живот и здраве, утре всичко ще се оправи. Главното е вятърът да утихне.

Момчетата разказваха на дядото как пристигнали на най-горната ливада на Арча. Там имало три големи копи планинско сено. Почнали да товарят от трите копи отведнъж. Натрупали високо, по-високо от къщата, тъй че после трябвало от върха да се спускат с въжета. И така натоварили камион след камион. Кабините не се виждали, само предното стъкло, капаците и колелата се подавали. Искало им се, щом са дошли, да извозят всичко и да не се връщат. Знаели, че ако сеното остане, няма да го приберат вече. Работата им споряла. Онзи, чийто камион бил готов, отбивал встрани и помагал да се товари друг. Събрали почти всичкото сено, останало два товара, не повече. Изпушили по цигара, уговорили се кой след кого ще кара и всички тръгнали в колона. Карали внимателно, едва пъплели надолу. Сеното не е тежък товар, но е неудобен и дори опасен, особено в тесни места и на остри завои.

Карали си и не подозирали какво ги очаква.

Спуснали се от високата равнина на Арча, проточили се по клисурата и на излизане от нея ги пресрещнал ураганът, зашибал и сняг.

— Започна се такова, че гърбът ми веднага плувна в пот — разказваше Кулубек. — Изведнъж мрак, вятърът такъв, че кормилото от ръцете ти изтръгва. Страх те е, аха-аха да обърне камиона. А пък и пътят такъв, че по него и денем е опасно…

Момчето слушаше, затаило дъх, неподвижно, не сваляше светнали очи от Кулубек. Същият вятър, същият сняг, за който ставаше дума, бушуваха навън. Мнозина шофьори и товарачи вече спяха, налягали по пода, както си бяха облечени, с ботуши. И всичко онова, което бяха преживели те, сега отново го преживяваше това едроглаво хлапе с тънко вратле и щръкнали уши.

За няколко минути пътят не се виждал. Камионите като слепци след водач се държали един за друг и през цялото време натискали клаксоните, за да не се отбие някой встрани. Снегът падал като стена, забулвал фаровете, чистачките не смогвали да изчистят скрежта от стъклата. Наложило се да карат, подали глава от кабините, ама каране ли е това? А снегът все валял и валял… Колелата почнали да боксуват. Колоната опряла пред едно стръмно нанагорнище. Моторите бясно ревели — всичко напразно… Изскочили от кабините и с подвикване, с притичване от един камион до друг, се събрали при водача на колоната. Какво да се прави? Огън не могат да разпалят. Да седят в кабините, значи да изхарчат останалото гориво, което сега едва ще им стигне до совхоза. А да не отоплят кабините — значи чисто и просто да замръзнат. Умърлушили се момчетата. Всесилната техника стояла безсилна. Какво да се прави? Някой предложил да стоварят сеното от един камион и всички да се заринат в него. Но било ясно, че стига само да развържат товара и от сеното няма да остане и стиска: докато се обърнеш, бурята го отнесла. Ала в това време снегът все повече затрупвал колите. Дори под колелата навял преспи. Премръзнали от вятър, съвсем се отчаяли момчетата.

— И изведнъж се сетих, аксакал — разправяше Кулубек на дядо Момун, — че когато отивахме към Арча, срещнах на пътя него, малкия брат бугинец — посочи той момчето и ласкаво го погали по главата. — Тичаше край пътя. Аз спрях. Че как — поздравихме се. Поговорихме си. Нали? Ти защо не спиш?