Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Сайдахмат си пристигна — раздаде се изведнъж зарадваният глас на Гулджамал и се чу как забърза към мъжа си. — А ние се притеснихме!

— Здравейте — отговориха й непознатите.

— Е, как сте вие тук? — запита Сайдахмат.

— Ами нищо. Караме я. Защо така късно?

— И на това кажи — благодаря. Стигнах до колхоза, чакам, чакам попътен камион. Макар поне до Джелесай. И точно тогава те тръгнали към нас за трупите — разказваше Сайдахмат. — По клисурата е тъмно. Пътят — сама знаеш.

— А Орозкул къде е? В къщи ли е? — заинтересува се единият от пристигналите.

— В къщи си е — неуверено отговори Гулджамал. — Малко не е добре. Ама вие не се безпокойте, ще пренощувате у дома, място има. Да вървим.

Тръгнаха. Но след няколко крачки спряха.

— Здравейте, аксакал, здравейте, байбиче.

Пристигналите се здрависаха с дядо Момун и бабичката. Те като че ли се засрамиха от пристигналите, посрещнаха ги на двора, както се посрещат чужди. Може и Орозкул да се е засрамил? Поне вече да не позори себе си и другите.

Момчето малко се успокои. Пък и изобщо му стана по-леко. Главата не го болеше така силно. То дори си помисли дали да стане и да иде да погледа камиона — каква марка е, четири ли колела има или шест? Нов ли е, или е стар? А ремаркето какво е? Веднъж тази пролет при тях, на лесничейството, се качи дори военен камион — с високи колела и чипонос, сякаш му бяха отсекли носа. Младият войник-шофьор пусна момчето да поседи в кабината. Ех, че хубаво беше! А пък един военен със златисти пагони ходи с Орозкул в гората. Какво ли е това нещо? Никога не беше се случвало такова.

— Вие какво, шпионин ли търсите? — попита момчето войника.

Той се усмихна:

— Да, шпионин търсим.

— Пък при нас още нито един шпионин не е идвал — тъжно пророни момчето.

Войникът се разсмя:

— А на теб защо ти е?

— Ами щях да го гоня и да го хвана.

— Виж ти какъв си пъргав! Малък си още, първо порасни.

И докато военният със златните пагони ходеше из гората с Орозкул, момчето и шофьорът се разприказваха.

— Аз обичам всички коли и всички шофьори — каза момчето.

— А защо? — поинтересува се войникът.

— Колите — те са добри, силни и бързи. И хубаво миришат на бензин. А шофьорите са все млади и всички са деца на Рогатата майка-кошута.

— Какво? Какво? — не разбра войникът. — Каква Рогата майка.

— Ама ти не знаеш ли?

— Не. Никога не съм чувал такова чудо.

— А ти кой си?

— Аз съм от Караганда. В миньорско училище учих.

— Не, чий си?

— На майка си, на баща си.

— А те чии са?

— Също на майка си и на баща си.

— Ами те?

— Слушай, така може безкрай да питаш.

— Пък аз съм син на синовете на Рогатата майка-кошута.

— Кой ти го каза?

— Дядо.

— Да нямаш грешка — недоверчиво поклати глава войникът.

Заинтересува го това едроглаво момче с щръкнали уши, син на синовете на Рогатата майка-кошута. Войникът обаче се позасрами, когато стана ясно, че той не само не знае откъде започва родът му, но не знае дори и предците си до задължителното седмо коляно. Той знаеше само своя баща, дядо, прадядо. А по-нататък?

— Нима не са те научили имената на седмината ти деди? — попита момчето.

— Не са. А защо ми е? Ето, аз не зная, пък нищо, живея си. Живея си като всички.

— Дядо казва, че ако хората не помнят дедите си, ще се покварят.

— Кой ще се поквари? Хората ли?

— Да.

— А защо?

— Дядо казва, че тогава никой няма да се срамува от лошите си постъпки, защото децата му и децата на децата му няма да го помнят. И никой няма да върши добрини, защото и тъй, и тъй децата му няма да знаят за това.

— Ама че дядо си имаш! — искрено се почуди войникът. — Интересен дядо. Само че ти тъпче главата с разни щуротии. Пък твоята глава е голяма… Ушите ти са като нашите локатори на полигона. Не го слушай ти него. Към комунизъм вървим, в космоса летим, а той на какво те учи? Да дойде с нас на политзанятия, за миг ще го образоваме. Ето на ти ще пораснеш, ще се изучиш и дим да те няма, ще напуснеш дядото. Прост, некултурен човек е той.

— Не, от дядо аз няма да се отделя — възрази момчето. — Той е добър.

— Е, засега да. А после ще разбереш.

Сега, заслушано в гласовете, момчето си спомни за този военен камион и как не можа тогава ясно да обясни на войника защо тукашните шофьори, най-малкото онези, които познаваше, се смятаха за синове на Рогатата майка-кошута.

Момчето казваше истината. В думите му нямаше никаква измислица. Миналата година, точно по същото време, есента или малко по-късно, в планината пристигнаха за сено совхозни камиони. Не минаваха покрай лесничейството, а малко преди него свръщаха по пътя към падината Арча и оттам се изкачваха на мястото, където лятос бяха наносили сено, за да го извозят през есента в совхоза. Като чу необичайно бръмчене на мотори на Караулни връх, момчето припна към разклона. Толкова камиони наведнъж! Един подир друг. Цяла колона. То изброи петнайсет камиона.