Затаило дъх, момчето излезе иззад камъка и като насън, протегнало напред ръце, се приближи до брега, до водата. Маралите ни най-малко не се уплашиха. Спокойно се взираха в него от другия бряг.
Между тях течеше бърза, прозрачно-зеленикава река, която кипеше, преливаше през купчините подводни камъни. И ако я нямаше тая разделяща ги вода, струваше му се, че ще може да се приближи и да пипне маралите. Те стояха на равния чист чакъл. А зад тях — там, където свършваше ивицата чакъл — като червена стена пламтяха есенните шатри на крайречния лес. А по-нагоре — глинеста стръмнина, над стръмнината златисто пурпурните брези и трепетлики, а още по-нависоко — боровата гора и белият сняг по скалистите върхове.
Момчето затвори очи и пак ги отвори. Пред него беше все същата картина, а малко по-близо до червенолистата гора стояха на чистия чакъл все същите марали като от приказките.
Но ето че те се обърнаха и тръгнаха един зад друг през чакъла към гората. Отпред — големият марал, в средата безрогото еленче, зад него Рогатата майка-кошута. Маралите нагазиха в храсталака; минаха през него. Червените клонки се клатеха над тях и сипеха червените си листа по гладките им гърбове.
После поеха по една пътечка нагоре. Изкачиха се на стръмнината. Тук се спряха. И на момчето отново му се стори, че маралите го гледат. Големият рогач изпъна шия и като отметна рогата си към гърба, протръби: „Ба-о! Ба-о!“ Гласът му проехтя над стръмнината, над реката като дълго ехо: „А-о, а-о!“
И едва тогава момчето се съвзе. И с всички сили то се затича към къщи по познатата пътека. Тичаше презглава. Прелетя през двора и като разтвори шумно вратата, викна задъхано от прага:
— Ата! Маралите са дошли! Маралите! Те са тук!
Дядо Момун го погледна от къта, където бе седнал печален и тих, но нищо не каза, сякаш не разбираше за какво става дума.
— Стига си вдигал шум! — изшътка баба му. — Дошли, дошли, сега не ни е до тях.
Момчето тихо излезе. На двора нямаше никого. Есенното слънце вече преваляше зад Караулни връх, зад съседната верига от голи здрачни върхове. Слънцето аленееше по мръзнещите планински пустини като силен негреещ пожар. И оттам този хладен пожар се пръскаше наоколо като вълнист отблясък по върховете на есенните планини. Горите се забулваха с вечерна мъгла.
Захладя. Вятърът духна откъм снеговете. Момчето трепереше. Тресеше го.
Тресеше го и когато си легна. Дълго не можа да заспи. Навън вече чернееше нощ. Главата го болеше. Но момчето не казваше. И никой не знаеше, че то се е разболяло. Бяха го забравили. Пък и как да не го забравят!
Дядо му съвсем се беше объркал. Място не си намираше. Ту излезе, ту влезе, ту поседне угрижен и тежко въздъхне, ту отново стане и отиде някъде. Баба му злобно мърмореше на стареца и също сновеше назад-напред, излизаше навън, връщаше се. Из двора се носеха нечии неясни, резки гласове, нечии бързи крачки, ругатня — май Орозкул пак крещеше, някой плачеше и хлипаше…
Момчето тихо си лежеше и все повече се уморяваше от всичките тия гласове и стъпки, от всичко, което ставаше в къщи и на двора.
То затваряше очи и за да намали своята самота и чувството, че е забравено, припомняше си случилото се днес, онова, което му се искаше да види. То стоеше на брега на голяма река. Водата течеше толкова бързо, невъзможно беше да я гледа дълго, главата му се замайваше. А от другия бряг го наблюдаваха маралите. И трите елена, които бе видяло надвечер, сега отново стояха там. И всичко се повтаряше отново. От мократа устна на големия марал паднаха в плитчината същите капки, когато рязко вдигна главата си от водата. А Рогатата майка-кошута все така напрегнато гледаше момчето с добри, разбиращи очи. А нейните очи бяха огромни, тъмни и влажни. Момчето много се учуди, че Рогатата майка-кошута може да въздиша като човек. Печално и горестно като дядо му. После те минаха през храстите. Червените клонки се клатеха над тях и изсипваха червените си листа по гладките им гъвкави гърбове. Изкачиха се на стръмнината. Тук се спряха. Големият рогач опъна шия и отмятайки рога към гърба, затръби: „Ба-о! Ба-о!“ Момчето се усмихна, като си спомни как гласът на големия рогач проехтя над реката като продължително ехо. След това маралите се скриха в гората. Но на момчето не му се искаше да се разделя с тях и то започна да си измисля онова, което му се искаше да види.
И отново стремително потече пред него голямата бърза река. Свят му се виеше от скоростта на течението. То се засили и прелетя през реката. Плавно и меко се спусна близо до маралите, които все тъй си стояха на ситните камъчета. Рогатата майка-кошута го повика при себе си.
Читать дальше