Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Времето се разваляше, вече всеки ден можеше да навали сняг — и тогава „сбогом, сено, до идната година“. По тия места не успееш ли навреме да прибереш сеното, после го забрави. Не можеш стигна до него. Изглежда, в совхоза се бяха забавили с други работи и когато времето ги пришпори, бяха решили на един път, с всичките камиони да извозят готовото сено. Но не успяха!…

Момчето обаче не знаеше това, пък и какво го интересуваше? Неспокойно, радостно, то просто тичаше срещу всеки камион, надпреварваше се малко с един, после посрещаше следващия. Задаваха се все новички камиони, с красиви кабини, с широки стъкла. А в кабините седяха млади джигити, всичките сякаш подбрани — без мустаци, а в някои кабини по двама. Идваха да помагат да съберат сеното и да го извозят. Всички те се сториха на момчето красиви, смели, весели. Като на кино.

И момчето не грешеше. Така си беше. Камионите на момците бяха изправни, след нанадолнището на Караулни връх те летяха по чакълест, твърд път. Настроението им беше отлично — времето добро, пък и при това тук, не щеш ли, някакъв дългоух, едроглав палавник тича ли, тича срещу всяка кола, замаян от радост. Как да не се посмееш, как да не му махнеш с ръка и да не му се заканиш шеговито, та още повече да се радва и да палува…

А последният камион дори поспря. От кабината подаде глава млад момък във войнишка униформа, с матроска рубашка, но без пагони и без военна фуражка, а с кепе. Беше шофьорът.

— Здравей! Какво правиш тук, а! — приветливо смигна той на момчето.

— Ами така просто — посмутено отговори то.

— Ти внук на дядо Момун ли си?

— Да.

— Знаех си. Та и аз съм бугинец. Насам все бугинци сме тръгнали. За сено идваме. Сегашните бугинци не се знаят един друг, пръснахме се… Поздрави дядо си. Кажи, че си видял Кулубек, сина на Чотбай. Кажи му, че Кулубек се е върнал от войниклъка и сега е шофьор в совхоза. Ха със здраве! — и подари на момчето някаква военна значка, много интересна. Приличаше на медал.

Камионът заръмжа като пантера и се понесе да догони другите. И изведнъж на момчето така му се прииска да тръгне с този приветлив, храбър момък с матроска рубашка, да тръгне с брата бугинец. Но пътят вече бе опустял и то трябваше да се прибира в къщи. Върна се изпълнено с гордост и разказа на дядо си за срещата. А значката окачи на гърдите си.

Същия ден надвечер изведнъж връхлетя санташкият вятър, отгоре, откъм хребета поднебесен. Нахвърли се с внезапен, силен порив. Листата се извиха като стълб над гората, вдигаха се все по-нагоре и по-нагоре към небето и с шум се понесоха над върховете. И за миг се развихри такава буря, окото си не можеш отвори. И веднага заваля сняг. Бяла мътилка връхлетя земята, залюляха се горите, разбушува се реката. И снегът се сипеше, вихреше.

Как да е, успяха да приберат добитъка и да вдигнат едно-друго от двора, успяха някак да внесат повече дърва в къщи. После и носа си навън не показваха. Къде ти, в такава ранна и страшна веявица.

— Какво ли ще ни донесе? — недоумяваше и се тревожеше дядо Момун, като стъкваше огъня. Все току се вслушваше във воя на вятъра, все току отиваше до прозореца.

Навън бързо се сгъстяваше виещата се снежна мъгла.

— Че седни си на мястото де! — мърмореше бабата. — Да не е за първи път? „Какво ли ще ни донесе“ — под разни го тя. — Ами това, че зимата дойде.

— Ама така изведнъж, за един ден?

— Че защо не? Тебе ли да пита? Поискала зимата, дошла си.

Вятърът виеше в комина. Отначало момчето се уплаши, пък и беше помръзнало, докато помагаше на дядо си; но скоро дървата се разгоряха, стана топло, в къщата замириса на горяща смола, на боров дим. И момчето се успокои, сгря се.

След това вечеряха. После легнаха да спят. А навън трупаше, виеше се сняг, бесуваше вятърът.

„В гората сигурно е много страшно“ — мислеше си момчето, вслушвайки се в звуците отвън. Уплаха сви сърцето му, когато долови нечии смътни гласове, някакви викове. Някой някого викаше, друг се обаждаше. Отпърво момчето реши, че тъй му се е сторило. Кой може в такова време да дойде на предела. Ала и дядо Момун и бабата се ослушаха.

— Хора — каза бабата.

— Да — неуверено се съгласи старецът.

После се разтревожи, откъде в тоя час? И почна бързо да се облича. И бабата се разбърза. Стана, запали лампата. Момчето се уплаши и бързо се облече. В това време хората наближиха къщата. Много гласове и много крака. Скриптейки по навятия сняг, дошлите затопуркаха с подметки по пруста, забарабаниха по вратата.