Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— На човек отнемат ли му заплатата, вече не е човек. Той е нищо.

И отново старецът не отвърна.

Момчето не можеше да заспи. Болеше го главата и мислите му се объркваха. За училището мислеше — тревожеше се. Досега нито веднъж не беше пропуснало дори един ден и сега не можеше да си представи какво ще стане, ако утре не успее да тръгне за своето училище в Джелесай. Мислеше момчето и за това, че ако Орозкул изгони дядо му от работа, баба му няма да остави стареца на мира. Какво ще стане тогава?

Защо хората живеят така? Защо едни са зли, други добри? Защо има щастливи и нещастни? Защо има такива, от които всички се страхуват, и такива, от които никой не се бои? Защо едни си имат деца, а други си нямат? Защо може едни хора да не дават заплата на други? Навярно най-добрите хора са тия, дето получават най-големи заплати. А пък дядо получава малка и всички го обиждат. Ех, как да стане така, че и на дядо да дадат по-голяма заплата! Може би тогава и Орозкул ще почне да го уважава.

От тия мисли главата още повече го заболяваше. То отново си спомни за маралите, които видя надвечер край брода отвъд реката. Как ще прекарат те нощта там? Та нали са сами в студените скалисти планини, в черната непрогледна гора? Нали е много страшно! Ами ако ги нападнат вълци, тогава какво? Кой ще донесе за леля Бекей вълшебната люлка на рогата си?

То заспа неспокойно и заспивайки, молеше Рогатата майка-кошута да донесе брезова люлка за Орозкул и леля Бекей. „Нека си имат деца, нека си имат деца!“ — заклеваше то Рогатата майка-кошута. И чуваше далечния звън на звънчето на люлката. Бързаше Рогатата майка-кошута, окачила на рога си вълшебната люлка…

Рано сутринта момчето се събуди от докосване на ръка. Ръката беше студена, идваше направо отвън. Момчето неволно потръпна.

— Лежи, лежи. — Дядото сгря ръцете с дъха си, попипа челото му, после положи длан на гърдите, на корема му. — Ама ти май си се разболял — огорчи се дядото. — Огън имаш. Пък аз си мисля, защо ли лежи? Време е за училище.

— Аз ей сега ще стана — надигна глава момчето и всичко пред очите му се завъртя, ушите му писнаха.

— Хич да не си помислил да ставаш. — Старецът положи внука си на възглавницата. — Че кой ще те кара в училище болен? Хайде, покажи си езика.

Момчето се опита да настоява:

— Учителката ще се кара. Никак не обича някой да отсъствува…

— Няма да се кара. Аз ще й обадя. Хайде, покажи си езика.

Дядото внимателно прегледа езика и гърлото на момчето. Дълго търсеше пулса му; вдървените от груба работа корави пръсти на стареца като по чудо улавяха ударите на сърцето от горещата потна ръка на момчето. Като се убеди в нещо, старикът произнесе успокоително:

— Бог е милостив. Понастинал си просто. Студ е влязъл в теб. Днес си полежи, пък преди да заспиш, ще разтрия стъпалата и гърдите ти с топла курдючна 12лой. Ще се изпотиш и, дай боже, на заранта ще се събудиш пъргав като зайче.

Като си спомни за вчерашното и за онова, което го чакаше, него, стареца, Момун помръкна, седнал на леглото на внука си, въздъхна и се умисли. „Да прави каквото ще“ — прошепна с въздишка той.

— Кога пък се разболя? Защо си мълчал? — обърна се той към момчето. — Снощи ли?

— Ами привечер. Когато видях маралите оттатък реката. Аз дотичах при тебе. А сетне ми стана студено.

Старецът каза, кой знае защо, е виновен глас:

— Е, добре… Ти лежи, а аз тръгвам.

Той стана, но момчето го задържа:

— Ата, а онова самата Рогата майка-кошута ли беше, а? Оная, дето е бяла като мляко, очите й ей такива, гледа като човек…

— Глупаче си ми ти — боязливо се усмихна старецът. — Е, да бъде по твоему. Може и тя да е — каза той глухо, — пречудната майка-кошута, кой знае?… Аз си мисля…

Старецът не доизрече. На вратата се появи бабата. Бързаше от двора, нещичко беше понаучила.

— Върви, старо, там — от прага заговори бабата. От това дядо Момун посърна, стана жалък, унизен. — Там искат да измъкнат отсечения бор с камион — говореше бабата. — Та ти иди, прави всичко, що ти заповядват… Ох, боже мой, млякото още не е сварено! — сепна се бабата и се захвана да разпалва печката, да дрънчи със съдовете.

Старецът се мръщеше. Щеше му се да възрази нещо, да каже нещо. Ала бабата не му даде уста да отвори.

— Е, какво си се втрещил? — възмути се тя. — Какво се опъваш? Не е за нас вече да се опъваме, нещастнико. Че кой си ти пред тях? Виж какви хора пристигнаха при Орозкул! Какъв камион имат! Натоварили го, десет трупи ще откара. А Орозкул дори не ни поглежда. Как не му говорих, как ли не го молих, не пусна дъщеря ти до прага. Седи си твоята бездетна у Сайдахмат. Изплакала си е очите. И проклина тебе — изкуфелия си баща.