Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Този човек се казваше Кокетай. Беше едър, мургав мъж, колхозен счетоводител от крайезерните места. Отдавна имаше приятелство с Орозкул. Преди десет-дванадесет години Кокетай си построи къща. Орозкул му помогна с дървен материал. Продаде му евтиничко трупи да си набичи дъски. После Кокетай ожени големия си син, вдигна и на младите къща. И пак Орозкул го снабди с греди. Сега Кокетай отделяше малкия син и пак му дотрябва дървен материал за строежа. И отново старият приятел Орозкул го спасяваше. Ех, колко е труден животът! Направиш едно — е, мислиш си, сега спокойно ще си поживея. Ама животът измисли още нещо. А без такива хора като Орозкул сега не можеш се оправи…

— Дай боже скоро да те каним за новата къща. Ела, славно ще си погуляем — говореше Кокетай на Орозкул.

Той лъхтеше самодоволно, димеше с цигарата си…

— Благодаря. Канят ли ни — не отказваме, а не ни ли канят — не се натрапваме. Повикаш ли ме, ще дойда. Не ми е за пръв път да ти гостувам. Ето сега си мисля: не е ли по-добре да изчакаш вечерта, та по-късно да си заминеш? Главното е да минеш незабелязано през совхоза. Иначе, ако те засекат…

— Това е вярно — замисли се Кокетай. — Ама до вечерта е далече. Ще се измъкнем незабелязано. Нали на пътя няма пост да ни проверява?… Само ако се натъкнеш на милиция или на някой друг…

— Там е работата! — избоботи Орозкул, намръщен от възгарата и главоболието. — Сто години пътуваш по работа и по пътя си куче няма да срещнеш, ала един път на тия сто години материал ще караш и ще те спипат. Винаги е така…

Замълчаха, всеки си мислеше за нещо свое. Сега Орозкул яката се ядосваше, че вчера трябваше да остави отсечения бор в реката. А иначе трупите щяха да са готови, още през нощта щяха да ги натоварят, на разсъмване да изпрати камиона и — край… Ех, за кой дявол трябваше вчера да се случи това! Старият Момун е виновен, решил да се бунтува, да се освободи от властта, от подчинението. Добре де! Така или иначе, това няма да му се размине…

Маралите пиеха вода, когато хората стигнаха на отсрещния бряг на реката. Странни същества са хората — суетят се, вдигат шум. Заети със свои работи и разговори, те дори не забелязваха животните отвъд реката.

Маралите стояха в червените утринни крайречни храсти до глезени във водата, на чистите камъчета в крайбрежната плитчина. Пиеха на малки глътки, без да бързат, на почивки. Водата беше ледена. А слънцето припичаше отгоре все по-топло и по-приятно. Докато утоляваха жаждата, маралите се наслаждаваха на слънцето. По гърбовете им съхнеше попадалата от клончетата по пътя обилна роса. Лека пара се вдигаше от гърбовете им. Спокойно и ведро беше утрото този ден.

А мъжете тъй и не забелязваха маралите. Единият се върна при камиона, другите останаха на брега. Като помръдваха уши, рогачите ясно долавяха достигащите до тях гласове и замряха, кожата им потрепери, когато на отсрещния бряг се появи камионът със стоманеното въже. Моторът гърмеше, боботеше. Маралите трепнаха, решиха да си вървят. Но камионът изведнъж спря, престана да боботи и да бучи. Животните се побавиха, после все пак предпазливо тръгнаха — хората на другия бряг говореха много високо и припряно се суетяха.

Маралите бавно тръгнаха по пътечката през ниската крайречна гора, гърбовете и рогата им се показваха сред храстите, а хората все не ги забелязваха. И едва когато пресичаха голото петно на сухия пясък след придошлата река, хората ги видяха като на длан — на пясъка с цвят на люляк, в ярката слънчева светлина. И замряха със зинали уста в различни пози.

— Гледай, гледай, какво е това! — пръв възкликна Сайдахмат. — Елени! Откъде са дошли?

— Какво викаш, какво дигаш шум? Какви ти елени, марали са това. Още вчера ги видяхме — небрежно изрече Орозкул. — Откъде ли? Дошли са, значи.

— Вай, вай, вай! — възхищаваше се якият Кокетай и от възбуда разкопча стискащата го яка на ризата. — А какви гладки — възхити се той — охранили са се…

— А майката каква е! Гледай как стъпя — продължаваше шофьорът, облещил очи. — Ей богу, като двегодишна кобилка. За пръв път виждам такава.

— Ами бащата! Рогцата му виж! И как ги носи! И от нищо не се боят. Откъде са, Орозкул? — все питаше Кокетай и свинските му очички проблясваха алчно.

— От резервата са май — отговори важно Орозкул с чувство на господарско достойнство. — Иззад превала са дошли, от оназ страна. Че не се страхуват ли? Не са наплашени — не се страхуват.

— Ех, да ми беше сега тук пушката! — изтърси изведнъж Сайдахмат. — Двестатина килца месо ще има, а?