Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

И така можеше да продължава до безкрай — той пристигаше от планините на камила, на петел, на мишка, на костенурка — на всичко, което можеше да се движи. Пиян Сайдахмат се харесваше на момчето дори повече от трезвен.

И затова, когато дойде пийналият си Сайдахмат, момчето ласкаво му се усмихна.

— Ха! — възкликна Сайдахмат учудено. — Пък на мен ми казаха, че си болен. А ти съвсем не си болен. Защо не тичаш по двора? Така няма да мине… — Тръшна се на леглото му и като го облъхна с дъх на спирт и с мирис на сурово, прясно заклано месо, с който бяха напоени ръцете и дрехата му, взе да се боричка с момчето и да го целува. Бузите му, обрасли с груба четина, подпалиха лицето на момчето.

— Ама стига, чичо Сайдахмат — замоли се момчето. — А къде е дядо, не си ли го виждал?

— Дядо ти е там, нещо малко тъй… — Сайдахмат неопределено завъртя ръце във въздуха. — Ние такова… Измъквахме бора от водата. Е, и пийнахме си да се посгреем. Пък сега той, нещо тъй, вари месо. Ставай! Хайде, обличай се — и да тръгваме! Как така! Не може така. Всички там, а ти тук самичък.

— Дядо не ми е разрешил да ставам — каза момчето.

— Ех и ти, не е разрешил. Да идем да видим. Такова нещо всеки ден не се случва. Днес има пир. И чашата пълна, и лъжицата пълна, и устата пълна! Ставай!

Той започна да облича момчето с пиянска несръчност.

— Аз сам — опита да му откаже момчето, усещайки тъпи пристъпи на замайване, но пияният Сайдахмат не го слушаше. Той смяташе, че върши благодеяние, момчето го зарязали, само в къщи, а днес е такъв ден, когато и чашата е пълна, и лъжицата е пълна, и устата е пълна…

Като се олюляваше, момчето излезе подир Сайдахмат. Денят в планината беше ветровит, облачен. Облаците бягаха бързо по небето. И докато момчето премине пруста, времето на два пъти рязко се промени — от нетърпимо ярък слънчев ден до неприятен полумрак. Момчето усети, че от това го заболя главата. Подгонен от порива на вятъра, в лицето го удари дим от огън. Очите го засмъдяха. „Навярно днес перат“ — помисли си момчето, защото обикновено на двора палеха огън, когато имаше голямо пране; тогава топлеха вода и за трите къщи в един грамаден черен котел. Сам човек не може помръдна този котел. Леля Бекей и Гулджамал го вдигаха заедно.

Момчето обичаше голямото пране. Първо, огън на открито — можеш да му се полюбуваш, не е като в къщи. Второ, много интересно е простирането на изпраните дрехи. Бели, сини, червени парцали по въжето красят двора. Момчето обичаше и да се промъква до дрехите, увиснали на въжето, да допира бузи до влажната им тъкан.

Ала този път по двора нямаше никакви дрехи. А под казана бяха разпалили силен огън — от кипящия казан се вдигаше гъста пара, а той догоре беше напълнен с големи късове месо. Месото вече се беше сварило: неговият аромат и мирисът на огъня погъделичкаха носа му, събраха в устата му слюнка. Леля Бекей с нова червена рокля, с нови хромови ботуши, с пъстър шал, смъкнал се на раменете й, наведена над огъня, обираше пяната от варивото, а дядо Момун, седнал на колене до нея, обръщаше горящите цепеници.

— Ей го дядо ти — каза Сайдахмат на момчето. — Хайде!

И щом запя:

от плевнята се подаде Орозкул с бръсната глава, с брадва в ръце и със запретнати ръкави на ризата.

— Къде се губиш? — страшно извика той на Сайдахмат. — Тук гостенинът дърва цепи — кимна към шофьора, който удряше цепениците, — а ти песни пееш.

— Е, ние това на бърза ръка ще го свършим — успокои го Сайдахмат и се запъти към шофьора. — Дай, брат, аз сам.

А момчето се приближи до дядо си, клекнал пред огнището. Приближи се откъм гърба му.

— Ата — каза то. Дядото не чуваше.

— Ата — повтори момчето и побутна дядо си по рамото.

Старецът се обърна и момчето не го позна. Дядо му също беше пиян. Момчето не можеше да си спомни да е виждало дядо си даже пийнал. Дори да се беше случвало такова нещо, то само на някой помен на исъккулските старци, където поднасят водка на всички, дори и на жените. Но така без повод — такова нещо не се беше случвало с дядо му.

Старецът обърна към момчето някакъв далечен, странен, тъп поглед. Лицето му беше пламнало, зачервено и когато той позна внук си, изчерви се още повече. Покри се с пламтяща червенина и веднага побледня. Дядото бързо стана.

— Ти какво, а? — глухо каза той, като притисна внук си. — Ти какво, а? Ти какво? — и освен тия думи нищо не можеше да произнесе, сякаш бе загубил способност да говори.