Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Ама ти ще строшиш рогата. Дай на мен — приближи се Сайдахмат.

— Назад! Аз сам! Я го виж — щял съм да ги потроша! — изхърка Орозкул, размахвайки брадвата.

— Е, както искаш — плю Сайдахмат и си тръгна. Последва го същият онзи черен едър мъж. Той мъкнеше в чувал своя дял месо.

А Орозкул с пиянска упоритост продължаваше да сече зад плевнята главата на Рогатата майка-кошута. Човек можеше да си помисли, че той извършва дългоочаквано отмъщение.

— Ах ти, гад! — с пяна на уста ритна той главата с ботуш, сякаш мъртвата глава можеше да го чуе. — Е, не, да имаш да вземаш! — налиташе с брадвата отново и отново! — Да не се казвам Орозкул, ако не те довърша. На ти на тебе! На! — трошеше я той с брадвата.

Черепът пукаше, встрани летяха парченца кост. Момчето изпищя, когато брадвата неочаквано разсече окото. От разсечената очна яма бликна тъмна, гъста течност. Окото беше умряло, изчезнало, опустяло…

— И по-здрави глави мога да разбия! И по-яки рога да отсека! — ръмжеше Орозкул в пристъп на дива злоба и омраза към тази невинна глава.

Най-сетне успя да пробие черепа на темето и на челото. Тогава захвърли брадвата, улови се с две ръце за рогата и като притискаше с крак главата, дръпна рогата с всичка сила. Изтръгваше ги и те пукаха като корени. Това бяха същите рога, на които с молбите на момчето Рогатата майка-кошута трябваше да донесе вълшебната люлка за Орозкул и леля Бекей…

На момчето му прилоша. То се извърна, изпусна бъбрека на земята и бавно се отдалечи. Страхуваше се да не падне или да не повърне тук, пред очите на хората. Прибеляло, със студена лепкава пот на челото мина покрай огнището, в което огънят гореше като бесен, над което от котела се кълбеше гореща пара и край което, обърнал гръб на всички, седеше както и преди с лице към огъня нещастният дядо Момун. Момчето не обезпокои дядо си. Искаше му се по-бързо да се добере до леглото и да легне, да се покрие презглава. Да не вижда, да не чува нищо. Да забрави…

Срещна го леля му Бекей. Нелепо издокарана, но с морави следи по лицето от Орозкуловия побой, мършава и неуместно весела, бързаше тя днес по оправянето на „голямото месо“.

— Какво ти е? — спря тя момчето.

— Главата ме боли — каза то.

— Мило мое, ти си болничко — каза тя изведнъж в пристъп на нежност и почна да го обсипва с целувки.

И тя беше пияна. От нея също противно вонеше на водка.

— Главата го боляла — бърбореше тя умилена. — Милото ми! Навярно искаш да ядеш?

— Не, не ща. Искам да легна.

— Че да вървим, да вървим, аз ще те сложа. Ами как така сам-саменичък ще лежиш. Нали всички ще бъдат у нас. И гостите, и нашите. Пък и месото е вече готово. — И го помъкна със себе си.

Когато отново минаваха край огнището, иззад плевнята се показа Орозкул, цял в пот и червен като възпалено виме. Той победоносно тръсна до дядо Момун отсечените маралови рога. Старецът се попривдигна от мястото си.

Без да гледа към него, Орозкул вдигна ведрото с вода и като го облегна на гърдите си, почна да пие и да се облива.

— Сега можеш да умираш — подхвърли той, откъсвайки се от водата, но отново се залепи за кофата.

Момчето чу как дядо му прошепна:

— Благодаря, сине, благодаря. Сега не е страшно и да умра. Че как, почит и уважение е това, ще рече…

— Аз си отивам — каза момчето, като усети слабост в тялото си.

Леля Бекей не се съгласи.

— Там няма какво да правиш сам — и почти насила го поведе в своя дом. Настани го на леглото в ъгъла.

В дома на Орозкул всичко беше готово за трапезата. Варено, печено, готвено — по много. С всичко това оживено се занимаваха бабата и Гулджамал. Леля Бекей тичаше от къщата до огнището. В очакване на голямото ядене, Орозкул и черният едър Кокетай, поизлегнали се на пъстрите одеяла, с възглавници под лактите, си посръбваха чай. Те някак отведнъж бяха почнали да важничат и се чувствуваха като князе. Сайдахмат им наливаше чай на дънцето на чинийките.

А момчето си лежеше тихо в ъгъла, сковано и напрегнато. Отново го тресеше. То искаше да стане и да си отиде, но се боеше, че щом слезе от леглото, веднага ще повърне. И затова трескаво стискаше в себе си тази буца, заседнала в гърлото му. Не смееше да мръдне.

Скоро жените викнаха Сайдахмат на двора. И после той се появи на вратата с цяла камара димящо месо в огромна емайлирана тава. С мъка донесе товара и го постави пред Орозкул и Кокетай. Подире му жените внесоха разни други гозби.

Отново насядаха, приготвиха ножове и чинии. В това време Сайдахмат наливаше водка по чашите.