Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Водката ще командувам аз — боботеше той, като кимаше към бутилката в ъгъла.

Последен дойде дядо Момун. Странен, много по-жалък от обикновено беше днес старецът. Той искаше да се прикъта някъде встрани, но черният як Кокетай великодушно го покани до себе си.

— Минете тук, аксакал.

— Благодаря. Ама нали ние, ние сме си у дома — опита се да откаже дядо Момун.

— Но все пак вие сте най-старият — настоя Кокетай и го намести между себе си и Сайдахмат. — Да пием, аксакал, по случай вашата сполука. Имате първата дума.

Дядо Момун неуверено се изкашля.

— За мир в този дом — каза той измъчено. — А там, дето има мир, там има и щастие, деца мои.

— Правилно, правилно! — подеха всички, гаврътвайки чашите.

— Ами вие какво? Не, няма да я бъде тая! Пожелавате щастие на зет си и дъщеря си, а не пиете — упрекна Кокетай смутения дядо Момун.

— Е, щом е за щастие, аз такова… — разбърза се старецът.

За почуда на всички той изпразни до дъно почти пълната чаша и зашеметен, заклати старата си глава.

— Ето това се казва!

— Нашия старец си го бива!

— Герой е вашият старец!

Всички се смееха, всички бяха доволни, всички хвалеха дядото.

В стаята стана горещо и задушно. Момчето лежеше в мъчителни страдания, все му се гадеше. Лежеше със затворени очи и чуваше как хората мляскат, гризат, сумтят, като гълтат месото на Рогатата майка-кошута, как се черпят с вкусни късове, как се чукат с омазаните чаши, как трупат в тавата оглозганите кости.

— Не месо, а младо жребче! — похвали Кокетай, като примлясна с устни.

— Че какво, ние да не сме глупаци, да живеем в планините, пък да не ядем такова месо — говореше Орозкул.

— Вярно, за какво живеем тук — пригласяше му Сайдахмат.

Всички хвалеха месото на Рогатата майка-кошута: и бабата, и леля Бекей, и Гулджамал, и дори дядо Момун. На момчето също тикаха в чиния месо и други неща. Но то отказваше и като видяха, че не му е добре, пияните го оставиха на мира.

Момчето лежеше, стиснало зъби. Струваше му се, че така по-лесно ще удържи гаденето. Но още повече го измъчваше съзнанието за собствената му безпомощност и това, че няма сили нищо да стори на тия хора, убили Рогатата майка-кошута. И в своя детски праведен гняв, в отчаянието си момчето измисляше разни начини на отмъщение, измисляше как би могло да ги накаже, да ги накара да разберат какво страшно злодеяние са извършили. Ала нищо по-добро не можа да измисли от това да повика на помощ Кулубек. Да, същия онзи момък с матроска рубашка, който пристигна с младите шофьори за сено в онази бурна снежна нощ. Той беше единственият от всички познати на момчето, който би могъл да надвие Орозкул, да му каже цялата истина в очите.

… По зова на момчето Кулубек долетя с камиона си, изскочи от кабината с готов автомат:

— Къде са?

— Там!

Дотичаха двама до къщата на Орозкул, дръпнаха вратата.

— Нито крачка! Горе ръцете! — сърдито заповяда Кулубек, като насочи автомата.

Всички се стъписаха. Вцепениха се от страх, кой където седеше. Залъците заседнаха в гърлата им. С кокали в мазните си ръце, с мазни бузи и мазни уста, преяли, пияни, те не можаха дори да се помръднат.

— Хайде, ставай, гадино! — Кулубек допря автомата в слепоочието на Орозкул и той целият се затресе, падна в краката на Кулубек.

— По-щади ме, не-не ме уби-вай!

Но Кулубек беше неумолим.

— Излизай, гадино! Свърши ти се царството! — С як ритник по тлъстия задник застави Орозкул да стане и да излезе от къщи.

И всички, които бяха там, изплашени и мълчаливи, излязоха на двора.

— Застани до стената! — заповяда Кулубек на Орозкул. — За това, че ти уби Рогатата майка-кошута, за това, че си отсякъл рогата й, на които тя носеше люлката — смърт за тебе!

Орозкул се просна в прахта, запълзя, зави, застена.

— Не ме убивайте, та аз и деца си нямам. Сам съм на света. Ни син имам, ни дъщеря…

И къде се дяна неговата надменност, неговото високомерие! Жалък и нищожен страхливец. Да ти се отще такъв да го убиеш.

— Добре, няма да го убиваме — каза момчето на Кулубек. — Но нека този човек се махне оттук и повече никога да не се връща. Не ни трябва тук. Нека да си върви.

Орозкул стана, попридърпа панталоните си и като не смееше да се огледа, побягна надалеч — дебел, подпухнал, с увиснали бричове. Но Кулубек го спря:

— Стой! Ще ти кажем една последна дума. Ти никога няма да имаш деца. Ти си зъл човек и негодник. Тук тебе никой не те обича. Не те обича гората, нито едно дърво, дори нито една тревичка не те обича. Ти си фашист! Махни се — и то завинаги. Хайде, по-бързо!