Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Далеко отвъд сивия широк път мрачна се е ширнала есенната степ. Безшумно се ниже над нея върволица сивопепеляви облаци. Безшумно снове по полето вятърът, вдига коило и посъхнали тревици, тихо се оттегля към реката. Дъха на осланени по ранина билки. Земята си почива подир жътвата. Скоро ще захване лошото време, ще ливнат дъждове, първият сняг ще покрие земята и ще забушуват виелици. Но сега е още тихо и спокойно.

Да не й пречим. Ето, тя спира и дълго се оглежда с помръкнали, старчески очи.

— Здравей, поле — прошепва тя.

— Здравей, Толгонай. Ти дойде? Остаряла си. Съвсем си побеляла. С тояжка си вече.

— Да, старея. Отмина още една година, а за теб, поле, още една жътва. Днес е ден за поменуване.

— Знам, чакам те, Толгонай. Но ти и този път идваш сама?

— Както виждаш, пак съм сама.

— Значи, още нищо не си му разказала, Толгонай?

— Не, не посмях.

— Мислиш, че никой никога не ще му разкаже? Мислиш, че някой няма да се изпусне?

— Не, защо? Рано или късно той ще научи всичко. Порасна вече и от всеки може да го чуе. Но за мен той е още дете. Боя се, боя се да захвана този разговор.

— Човекът трябва да знае истината, Толгонай.

— Разбирам. Ала как да му я кажа? Онова, което зная аз, което знаеш ти, родно мое поле, което всички знаят, само той не знае. А какво ще си рече, като го научи, как ще погледне на миналото? Ще стигне ли с разума и сърцето си до истината? Та той е още съвсем дете. И чудя се аз как да стане, какво да сторя, та да не обърне той гръб на живота, а винаги да го гледа право в очите. Ех, да можех с две думи, простичко като приказка да го разкажа! Напоследък само това си и мисля, всичко става — току-виж, умра. Зимъс нещо се поболях, залежах се, викам си — край. И не че толкова се боях от смъртта — да беше ме споходила, не бих й се опряла, — не, ами се страхувах, че не ще успея да му отворя очите, страхувах се да не отнеса истината със себе си. А той хич и не подозира какво ме мъчи… Жалеше ме, разбира се, дори на училище не ходи, все около мен се навърта, цял на майка си мяза: „Бабо, бабо! Да ти дам ли вода или лекарство? Или да ти метна още една завивка?“ А аз не се реших, езикът ми не се обърна. Наивен е още и някак доверчив. А времето не чака и не зная как да подхвана разговора. Всякак съм премисляла — и тъй, и иначе. Ала колкото и да си блъскам главата, все до едно и също стигам. За да може право да отсъди онова, що е било, правилно да разбере живота, длъжна съм да му разкажа не само за самия него, не само за неговата съдба, но и за много други хора и съдби, и за мен, и за моето време, и за теб, мое поле, за целия наш живот и дори за велосипеда, на който се вози, с който ходи на училище и нищо не подозира. Може би така трябва да му разкажа. Тук нищо не можем изхвърли, нищо не можем прибави: животът ни е забъркал в едно тесто, вързал ни е в един възел. А историята е такава, че и възрастен човек трудно би я разбрал. Трябва да я изживееш, да я почувствуваш със сърцето си… Та и аз още премислям… Зная, че това е мой дълг и успея ли да го изпълня, мога спокойно да умра…

— Седни, Толгонай! Не стой права, краката ти вече не държат. Седни на камъка, двете да помислим. Спомняш ли си, Толгонай, кога за първи път дойде тук?

— Трудно ми е, толкоз време изтече оттогава.

— А ти се помъчи да си спомниш. Всичко си припомни, Толгонай, от самото начало.

Доста смътно си спомням: като мъничка по жътва ме водеха тук за ръка и ме оставяха на сянка, край снопите. Даваха ми парче хляб да не плача. А сетне, като поотраснах, тичах тук да вардя посевите. Напролет през тия места прекарвах добитъка към планината. Тогава бях палаво, чорлаво момиченце. Лудешко, безгрижно време — детство! Помня, откъм Жълтата долина се изкачваха пастири. Върволици стада бързаха към свежата трева, към прохладните планини. Като си помисля само колко щура съм била тогава. Табуните се носеха като лавини откъм степта, оставиш ли се — за миг ще те стъпчат, километри подире им във въздуха висеше прахоляк, а аз се криех в пшеницата и изведнъж изскачах като зверче, плашех ги. Конете се люшваха настрани, а конярите ме погваха:

— Ей, рошло, мисли му!

Но аз се отскубвах и хуквах по аръците.

Дни наред оттук минаваха огромни стада поръждавели овце, дебелите им опашки се кандилкаха в прахта, като градушка потропваха копитцата им. Изпечени от слънцето, прегракнали овчари караха стадата. Подир тях идваха чардите на богатите аили, с кервани от камили, с мехове кумис, привързани за седлата. Моми и млади невести, целите в коприна, се поклащаха върху буйни коне раванлии, пееха песни за зелени ливади и бистри реки. Не можех да им се нагледам и забравила всичко друго, дълго тичах подире им. „Ех, де да можех и аз някога да си имам такава красива рокля и забрадка-пискюллия!“ — мечтаех си аз и ги гледах, дорде се скрият от погледа ми. Какво бях аз тогава? Босонога дъщеря на ратай. Заради дългове дядо цял живот си бе останал орач, тъй си и тръгна в нашия род. И макар че никога не можах да сложа свилена рокля, израснах лична мома. Обичах да гледам сянката си. Вървя и се поглеждам, като пред огледало се любувам на себе си… Хубавелка бях, бога ми. Седемнадесетата карах, кога по жътва срещнах Суванкул. Нея година беше дошъл откъм Горни Талас, главил се бе за ратаи. И сега — притворя ли очи, виждам го тъкмо такъв, какъвто беше тогава. Още съвсем млад, деветнадесетгодишен… Ходеше без риза, метнал на голи рамене овехтял бешмет. Черен от загара, сякаш окаден; скулите му лъщяха като потъмнял бакър; изглеждаше слаб, нежен, но гърдите му бяха яки, ръцете като желязо. Пък и какъв работник беше, рядко биват такива. Жънеше пшеницата леко, чисто — чуваш само сърп да звънти наблизо и подкосени класове да падат. Има такива хора — драго ти е да ги гледаш как работят. Та и Суванкул беше от тях! Уж минавах за чевръста жътварка, а все изоставах от него. Понякога Суванкул ме оставяше далеко след себе си, подир време се поогледа, па се върне да ми помогне. Аз се засягах и сърдито го пъдех: