Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Орозкул побягна, без да поглежда назад.

— Шнел! Шнел! — смееше се подире му Кулубек и за да го сплаши, гръмна с автомата във въздуха.

Момчето се радваше и ликуваше. А когато Орозкул се скри от погледа му, Кулубек каза на другите, застанали виновно край вратата:

— Че как сте живели вие с такъв човек? И не ви ли е срамно?

Момчето почувствува облекчение. Справедлива беше присъдата. И то така повярва в своята мечта, че забрави къде се намира, по какъв случай пиянствуваха в дома на Орозкул.

… Взрив от смях го изтръгна от това блажено състояние. Момчето отвори очи и се ослуша. Дядо Момун го нямаше в стаята. Излязъл бе навярно. Жените прибираха съдовете. Канеха се да поднасят чая. Сайдахмат разказваше нещо с висок глас. Насядалите се смееха на приказките му.

— Е, и какво по-нататък?

— Разправяй!

— Не, чувай, разкажи повторно още веднъж — молеше Орозкул, като се превиваше от смях — как беше, а? Как си го наплашил. Ох, не мога повече!

— Та така, значи. — Сайдахмат охотно се захвана да повтаря разказаното. — Тъкмо почнахме да се приближаваме към маралите, а те стояха на края на горичката, и трите. Тъкмо привързахме конете за едно дърво и моят старец изведнъж ме хваща за ръката. „Не можем — казва — да стреляме в маралите. Ние сме бугинци, деца на Рогатата майка-кошута!“ И ме гледа като дете. Моли ме с очи. Пък аз — ако щеш, вярвай, ако щеш, не — се задушавам от смях. Но не се засмях. А, напротив, държа се сериозно. „Ти какво — казвам, — в тъмницата ли искаш да те хвърлят?“ — „Не“ — казва той. „А знаеш ли, че това са бейски приказки, измислени в невежествените чорбаджийски времена, за да сплашват бедняците!“ Тогава той зяпна: „Ама ти какво?“ — казва… „Тъкмо това — отговарям, — ти тия приказчици ги зарежи, иначе няма да гледам, че си стар, ще напиша за тебе, където трябва.“

— Ха-ха-ха! — разсмяха се дружно насядалите. И най-вече Орозкул. Той се хилеше с наслада.

— Е, и после промъкваме се ние. Друго животно отдавна би офейкало и следа от него не би останала, а тия полуумни марали не бягат, като че не се страхуват от нас. Е, толкоз по-добре, мисля си — с хвалба разказваше пияният Сайдахмат. — Аз съм напред с пушката. Старецът отзад. И неочаквано ме налетя съмнението. През живота си врабче не съм застрелял. А тука работата такава: не улуча ли — ще драснат из гората и иди ги търси. Опитай се да ги стигнеш. Ще избягат отвъд превала. Защо да се изпуска такъв дивеч? А старият е ловец, мечка е гътвал на времето си. И му казвам: „Ето ти пушката, старо, стреляй.“ А той за нищо на света не ще. „Сам — казва — си стреляй.“ А пък аз му викам: „Ама аз съм пиян.“ И се поклащам, уж на краката си не мога да стоя. Той видя, че когато извлякохме дървото от реката, изпихме с вас бутилчица. Та се престорих.

— Ха-ха-ха!…

— Няма да улуча — казвам, — маралите ще избягат, втори път няма да се върнат. А не бива да се прибираме с празни ръце. Сам знаеш. Внимавай. „Защо са ни пратили тук?“ Мълчи. Но не взема пушката. „Е — казвам, — както искаш.“ Хвърлих пушката и уж си отивам. Той подире ми. „На мен — казвам — ми е все едно, изгони ли ме Орозкул, ще отида да работя в совхоза. Ами ти на стари години къде?“ Мълчи. И аз тихичко, значи, само за ефект:

— Ха-ха-ха!…

— Повярва, че съм наистина пиян. Върна се за пушката. Аз също се върнах. Додето се разправяхме, нашите марали бяха се поотдалечили. „Е — казвам му, — внимавай да не избягат, няма да ги стигнеш. Стреляй, докато не са наплашени.“ Взе старецът пушката. Запромъквахме се. А той все си шепне като побъркан: „Прости ми, Рогата майко-кошута, прости ми…“ Аз пък своето си знам: „Внимавай — казвам, — изпуснеш ли ги — бягай заедно с маралите, където ти очи видят, по-добре не се връщай.“

— Ха-ха-ха!…

От пиянския дъх и смях на момчето му ставаше все по-горещо и задушно, главата го цепеше от набъбваща и ненамаляваща болка. Струваше му се, че някой го рита с крака в главата, че някой сече главата му с брадва. Струваше му се, че някой се мери с брадва в очите му и то въртеше глава, мъчеше се да избегне удара. Изнемогвайки от огъня, то изведнъж се намери в леденостудената река. Превърна се в риба. Опашка, тяло, перки — всичко рибешко, само главата му си остана неговата, на всичко отгоре го болеше. То заплува в безмълвната тъмна подводна хладина и си мислеше, че сега завинаги ще си остане риба и никога няма да се върне в планината. „Няма да се върна — говореше си то само. — По-добре да съм риба, по-добре да съм риба…“