Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Вълнението му се предаде на момчето.

— Болен ли си, ата? — с тревога запита то.

— Не, не. Аз само така — измърмори дядо Момун. — Ти върви, поразходи се. Пък аз тук дървата, ей тъй…

Той почти отблъсна внук си и дал гръб сякаш на целия свят, отново обърна лице към огнището. Стоеше на колене и не се обръщаше, никъде не гледаше, зает само със себе си и с огъня. Старецът не видя как внук му объркано попристъпи от крак на крак, тръгна из двора и се отправи към Сайдахмат, който цепеше дърва.

Момчето не разбираше какво е станало с дядо му и какво изобщо е станало. И чак когато се приближи до плевнята, то забеляза голямата купчина червено прясно месо, натрупано върху една кожа, постлана на земята с косъма отдолу. По краищата на кожата още се точеха бледи струйки кръв. Встрани, там, където изхвърляха нечистотиите, кучето, ръмжейки, дърпаше търбуха. Край купчината месо беше клекнал — същинска обла скала — някакъв непознат, грамаден, тъмнолик човек. Беше Кокетай. Той и Орозкул с ножове в ръце разснопваха месото. Спокойно, без да бързат, хвърляха те отделните кости и месото върху опънатата кожа.

— Какво удоволствие! А какъв мирис! — боботеше черният едър човек, като душеше месото.

— Вземай, вземай, хвърляй на твоята купчина — щедро му предлагаше Орозкул. — Бог ни даде от стадото си в деня на твоето пристигане. Такова нещо не се случва всеки ден.

При това Орозкул пъхтеше, току ставаше и поглеждаше опънатия си корем, сякаш беше преял, и веднага си личеше, че здравата си е пийнал. Задъхваше се, сумтеше и отмяташе глава, за да си поеме въздух. Месестото му като виме на крава лице беше лъснало от доволство и ситост.

Момчето се стъписа, полазиха го ледени тръпки, когато видя до стената на плевника рогата глава на марал. Отсечената глава се търкаляше в пепеляка, напоен с тъмни петна изтекла кръв. Приличаше на чепат дънер, изхвърлен край пътя. До главата бяха захвърлени четири крака с копита, отрязани до коленете.

Момчето с ужас гледаше тази страшна картина. Не вярваше на очите си. Пред него лежеше главата на Рогатата майка-кошута. То искаше да избяга оттук, но краката не му се подчиняваха. Стоеше и гледаше обезобразената мъртва глава на бялата кошута. Тази глава, която до вчера беше Рогатата майка-кошута, до вчера го гледаше от отвъдния бряг с добър и втренчен поглед, с която то мислено разговаряше и която заклеваше да донесе на рогата си вълшебна люлка със звънче.

Всичко това изведнъж се беше превърнало в безформена купчина месо, одрана кожа, отсечени крака и захвърлена глава.

Трябваше да се махне, а стоеше, вкаменено, без да проумява как и защо е станало всичко. Черният едър мъж, този, който делеше месото, бодна от купчината с острието на ножа си един бъбрек и го подаде на момчето.

— На, момченце, изпечи го на жарта, вкусно е — каза той.

Момчето не помръдна.

— Вземи! — заповяда Орозкул.

Момчето беше протегнало ръка, без да усеща, и сега стоеше, стиснало в студената си длан още топлия нежен бъбрек на Рогатата майка-кошута. А в същото време Орозкул вдигна за рогата главата на бялата кошута.

— Ама че е тежка! — окачи я той на кантара. — Само рогата колко тежат.

Той нагласи главата върху дръвника, взе брадвата и се зае да сече рогата от черепа.

— Ей, че рога! — мърмореше си той и с хрущене забиваше острието на брадвата в основата на рогата. — Това е за дядо ти — смигна той на момчето. — Като умре, ще ги поставим на гроба му. Нека сега някой посмее да каже, че не го уважаваме. Какво повече! Заради такива рога не е грях човек още днес да умре! — ухили се той, като се целеше с брадвата.

Рогата не се поддаваха. Не беше така лесно да се отсекат. Пияният Орозкул удряше не на място и това го вбесяваше. Главата се смъкна от дръвника. Тогава Орозкул започна да я сече направо на земята. Главата отскачаше, а той я гонеше с брадвата.

Момчето потреперваше, всеки път неволно отстъпваше назад, но не можеше да намери сили да се махне. Като в кошмарен сън, заковано на място от една страшна и непонятна сила, то стоеше и се чудеше защо стъкленото немигащо око на Рогатата майка-кошута не се пази от брадвата. Не мига, не се затваря от страх. Главата отдавна се беше оваляла в кал и прах, но окото си оставаше чисто и сякаш все още гледаше света с нямото, застинало смайване, в което го е стигнала смъртта. Момчето се страхуваше, че пияният Орозкул ще улучи с удара си окото.

А рогата не се поддаваха. Орозкул все повече се гневеше, беснееше и вече без да подбира, удряше с брадвата по главата както му падне — и с тъпото, и с острото.