Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

И никой не забеляза как момчето се смъкна от леглото и излезе. Едва успя да свърне зад ъгъла и започна да повръща. Опряло се на стената, момчето стенеше, плачеше и през сълзи, задъхано от ридания, нареждаше:

— Не, по-добре да бъда риба. Ще отплувам оттук. По-добре да бъда риба.

А в къщата на Орозкул се деряха и се провикваха пиянски гласове. Този дивашки смях оглушаваше момчето, причиняваше му нетърпима болка и мъка. Струваше му се, че му е лошо, защото чува този чудовищен кикот. Като се посъвзе, тръгна из двора. Там беше пусто. Край угасналото огнище се натъкна на мъртвешки пияния дядо Момун. Старецът лежеше в прахта до отсечените рога на Рогатата майка-кошута. Кучето глождеше кости от главата на кошутата. Никого нямаше наоколо.

Момчето се наведе над дядо си, побутна го по рамото.

— Ата, да си вървим — каза то. — Хайде.

Старецът не отговаряше, той нищо не чуваше, не можеше да си вдигне главата. Пък и какво можеше да отговори, какво да каже?

— Хайде, ата, ставай да се прибираме — молеше момчето.

Кой знае, разбираше ли то със своя детски ум, или пък въобще не се досещаше, че старият Момун лежи тук като разплата за своята приказка за Рогатата майка-кошута, че не по своя воля беше посегнал на онова, което цял живот му бе внушавал — на паметта на дедите, на съвестта и заветите си, че е извършил това нещо заради злощастната си щерка, заради него, внука…

И сега, сразен от мъката и позора, старецът лежеше като убит, по очи, и не отговаряше на гласа на момчето.

Момчето приседна край дядо си, опита се да го размърда.

— Ата, ама хайде вдигни глава — молеше то. Беше бледо, движенията му слаби, ръцете и устните му трепереха. — Ата, аз съм. Чуваш ли? — говореше то. — Много ми е зле — заплака момчето. — Главата ме боли, много ме боли.

Старецът застена, размърда се, но не можа да дойде на себе си.

— Ата, а Кулубек ще дойде ли? — запита изведнъж момчето през сълзи. — Кажи, ще дойде ли Кулубек? — дърпаше го то.

Принуди дядо си да се обърне и изтръпна, когато срещу му се извърна лицето на пияния старец, сплескано с кал и прах, с жалка, сплъстена брадица и в тази минута му се привидя главата на бялата кошута, отсечена с брадвата на Орозкул. Момчето бързо се отдръпна уплашено и като се отдалечаваше от дядо си, промълви:

— Аз ще стана риба. Чуваш ли, ата, ще отплувам. А дойде ли Кулубек, кажи му, че съм станал риба.

Старецът не отвръщаше нищо.

Момчето си тръгна бавно нататък. Спусна се до реката. И нагази право във водата…

Никой още не знаеше, че момчето е отплувало като риба по реката. На двора се разнасяше пиянската песен:

Ти отплува. Ти не дочака Кулубек. Колко жалко, че не дочака Кулубек. Защо не изтича на пътя? Ако беше тичал дълго по пътя, непременно щеше да го срещнеш. Отдалеч щеше да познаеш камиона му. И трябваше само да вдигнеш ръка, той веднага щеше да спре.

— Къде? — щеше да запита Кулубек.

— При теб — щеше да отговориш ти.

И той щеше да те вземе в кабината. И щяхте да потеглите. Ти и Кулубек. А пред вас по пътя щеше да тича невидима за никого Рогатата майка-кошута. Но ти щеше да я виждаш.

Ала ти отплува. Знаел си, че никога не ще се превърнеш в риба? Че няма да доплуваш до Исък Кул, че не ще видиш белия параход и не ще му кажеш: „Здравей, бял параход, това съм аз!“

Сега мога да кажа само едно: ти отхвърли онова, с което твоята детска душа не можа да се примири. И в това е моята утеха. Ти живя като мълния — блесна веднъж и угасна. А мълниите се раждат от небето. Пък небето е вечно. И в това също е моята утеха.

И още в това, че детската съвест у човека е като зародиша в зърното, без зародиш зърното няма да покълне. И каквото и да ни очаква на тоя свят, правдата ще пребъде вовеки, дордето се раждат и умират хора…

Сбогувам се с теб, момче, и повтарям твоите думи: „Здравей, бял параход, това съм аз!“

С бяла чиста рокля, с тъмен тегелиран бешмет, забрадена с бяла кърпа, бавно върви тя по пътеката сред пожънатите нивя. Наоколо няма жива душа. Отшумяло е лятото. В полето не се чува човешки глас, не вдигат прахоляк колите по междуселските пътища, не се виждат комбайни в далечината, не са пуснали още стадата по стърнищата.