Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Момун замълча. Свикнал беше с псувните на зетя си. „Пак го прихванаха — натъжи се старецът, — пийне ли — звяр става. Като е махмурлия, също — не му се мяркай. А защо хората стават такива? — терзаеше се Момун. — Ти на него добро — той на тебе зло. И няма да се засрами, да поразмисли. Като че тъй трябва. Винаги за прав се смята. Само на него да му е добре. Всички наоколо трябва да му угаждат. Не искаш ли — ще те принуди. Пак добре, когато такъв си седи в планината, в гората, и има един-двама подчинени — раз-два и готово. Ами ако е на по-висока власт? Не дай боже… Винаги измъква своето. От такъв няма отърваване. Навсякъде те причаква, навсякъде ще те открие. И за да си живее леко и охолно, душата ти ще извади. И пак той прав ще бъде. Да, много ги има…“

— Е, стига сме стояли — прекъсва Орозкул мислите на стареца. — Тръгваме — заповяда той.

И поеха.

Днес още отрано Орозкул не беше в настроение. Заранта, когато трябваше да се прехвърлят с инструментите на отвъдния бряг в гората, Момун бързаше да отведе внук си на училище. Съвсем се е побъркал старият! Всяка сутрин оседлава коня, откарва момчето на училище, после отново препуска, довежда го. Губи си времето с това изоставено копеле. Видиш ли, за училище не бивало да се закъснява! А тук една работа, господ знае какво ще излезе — тя може да чака, така ли? „Аз — казва — за миг ще прескоча, срам ме е пред учителката, ако малкият закъснее за часа.“ Намерил от кого да се срамува! Ама че глупак! Че каква е толкова тая учителка? Пет години с една дреха ходи. Само с тетрадки и с чанти я виждаш. По пътищата спира колите — все в района трябва да ходи, все нещо не й стига — ту въглища за училището, ту стъкла, ту тебешир, току-виж, и парцали за дъската почне да иска? Нима свястна учителка ще дойде в такова училище? Какво име само му измислили — училище-джудже. То наистина е джудже. Каква полза от него? Истинските учители са в града. Училищата целите със стъкла. Учителите ходят с вратовръзки. Ама това е в града… Какво началство само се вози с коли там по улиците. Ами колите какви са! Тъй ти се иска да се спреш, да замреш, да застанеш мирно, докато такава кола се изнизва — черна, блестяща, плавна. Пък гражданите като че не забелязват тия коли, нямат време — бързат, търчат за някъде. Виж, там в града е живот! Там да се преместиш, там да се вредиш. Там умеят да уважават човек според длъжността. По-голяма длъжност — по-голямо уважение. Културни хора. И за това, че си им бил на гости или си получил подарък, не е нужно да им мъкнеш борови трупи или нещо подобно. Не е като тук — ще ти даде половин стотачка, със зор една, цялата гора ще отмъкне, пък и жалба срещу тебе ще подаде: рушветчия бил Орозкул, такъв-онакъв… Простотия!

Да-а, да бяха в града… Ех, бих запратил по дяволите и планините, и горите, и боровите трупи, трижди проклети, и жена си с празната утроба, и изкуфелия дядка с това пале, с което се занимава като е чудо невиждано. Ех, как бих се развихрил като хранен кон! Бих ги накарал да ме уважават: „Орозкул Балажанович, позволете да вляза при вас в кабинета?“ Че и за градска жена бих се оженил. Защо не? Да речем, за някоя артистка, красавица, дето пее и подскача с микрофон в ръка, казват, че за тях най-важното е човек да заема голям пост. Хванал бих една такава под ръка, а пък аз самият с вратовръзка. И — на кино. А тя потраква с токчета и мирише на парфюм. Минувачите душат с нос. После може да ни се родят и деца. Сина за юрист бих изучил, а дъщеричката да свири на пиано. Градските деца веднага си личат — умни са. В къщи само на руски ще се говори — а защо да си тъпчат главите с разни селски думи. Така бих възпитал своите: „Татенце, мамичко, искам това, искам онова…“ Нима за свое чедо ще ти се досвиди нещо? Ех, добре би натрил носовете на мнозина, би им показал какво представлява. Че с какво е по-долен от другите? Онези, дето са на върха, да не би да са по-добри? Хора като него. Просто им е провървяло. А на него не му провървя. Изплъзна му се щастието. И сам си е виновен. След курсовете за лесничей трябваше в града, в техникума да се запише, че и в институт. Избърза — постът го примами. Макар и малък, ала все пост някакъв. Ха върви сега по планините, мъкни трупи като муле. Пък и тия врани. Какво са се разграчили, завъртели? Ех, да имаше една картечница…

Имаше защо да е недоволен Орозкул. Добре прекара лятото. Настъпваше есента, а с лятото си отиваше и времето на гостуване при чобаните и конярите. Както се пее в песента: „Прецъфтя джайолоото, време е да се слиза в низината…“