Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Ще отведа децата в далечен край, където никой няма да ги намери. Пощади дечицата, голяма, мъдра жено, и ги пусни. Аз ще им бъда вярна майка… Вимето ми е препълнено. Млякото ми плаче за деца. Моето мляко търси деца.

— Е, щом е тъй — промълвила Сипаничавата Куца Старица, като помислила малко, — вземай ги и ги отвеждай по-скоро. Отведи сирачетата в далечен край. Ала ако те загинат по далечния път, ако ги убият разбойници, ако твоите човешки деца ти се отплатят с черна неблагодарност — сърди се на себе си.

Благодарила майката-кошута на Сипаничавата Куца Старица. А на момченцето и момиченцето казала:

— Сега аз съм ваша майка и вие сте мои деца. Ще ви поведа в далечен край, където сред снежни гористи планини се е ширнало едно топло море — Исък Кул.

Зарадвали се момчето и момичето, пъргаво заприпкали подир Рогатата майка-кошута. Но сетне се уморили, силите им се свършили — пътят е дълъг — от единия край на света до другия. Нямало да стигнат далече, ако Рогатата майка-кошута не ги кърмила със своето мляко, ако нощем не ги сгрявала със своето тяло. Вървели дълго. Все по-далеч оставала старата родина Енесай, но и до новата родина, до Исък Кул, още било много далеко. Лято, зима, пролет, лято и есен, пак лято и зима, още една пролет, още едно лято и есен се промъквали те през глухи лесове, през знойни степи, през движещи се пясъци, през високи планини и бурни реки. Гонели ги глутници вълци, но Рогатата майка-кошута настанила децата на гърба си и ги спасявала от лютите зверове. Препускали подире им и ловци на коне, със стрели и викали: „Кошута е откраднала две човешки деца! Дръжте я! Уловете я!“ И пускали стрелите след нея. И от тях, от неканените спасители, избягала Рогатата майка-кошута с децата. Тичала тя по-бързо и от стрела, само шепнела: „Дръжте се по-здраво, деца мои — преследват ни!“

Довела най-сетне Рогатата майка-кошута своите деца до Исък Кул. Застанали те на върха и не могли да се нагледат. Наоколо снежни хребети, а сред планините, обрасли със зелени гори, додето им поглед стига, се плиска море. Гонят се бели вълни по синята вода, ветровете ги носят отдалече, изпращат ги надалече. Къде е началото на Исък Кул, къде е краят — не се знае. На единия край слънцето изгрява, а на другия още е нощ. Колко планини се издигат около Исък Кул — чет нямат, а отвъд тези планини колко още такива снежни планини се извисяват — също не можеш да разбереш.

— Това е вашата нова родина — казала Рогатата майка-кошута. — Ще живеете тук, ще орете земята, риба ще ловите, добитък ще развъждате. Живейте тук в мир хиляди години. Дано вашият род се продължи и умножи. И да не забравят вашите потомци речта, която донесохте, и да им е сладко да говорят и да пеят на своя език. Живейте, както трябва да живеят хората. А аз ще бъда с вас и е вашите деца във всички времена…

Така момчето и момичето, последните потомци на киргизкото племе, получили нова родина край благословения и вечен Исък Кул.

Бързо минало времето. Момчето станало мъж, а момичето — зряла жена. И тогава те се оженили и станали мъж и жена. А Рогатата майка-кошута не напуснала Исък Кул, живеела в тукашните гори.

Веднъж на разсъмване Исък Кул внезапно се разбунтувал, зашумял. Жената започнала да ражда, замъчила се тя. А мъжът се уплашил. Покачил се на една скала и взел високо да вика:

— Къде си ти, Рогата майко-кошута? Чуваш ли как шуми Исък Кул? Твоята дъщеря ражда. Ела по-скоро, майко, помогни ни…

И дочул се тогаз отдалеч преливащ се звън, сякаш керванно звънче прозвънвало. Все по-близо и по-близо се чувал този звън. Дотичала Рогатата майка-кошута. На рогата си донесла окачена детска люлка-бешик. Бешикът бил от бяла бреза, а на дъгата на люлката подрънвало сребърно звънче. И до днес звъни онова звънче на исъккулските бешици. Люлее майката люлката, сребърното звънче звъни, сякаш отдалеч тича Рогатата майка-кошута, бърза, брезова люлка носи на рогата си…

Още щом дотичала на зова им Рогатата майка-кошута, жената родила.

— Този бешик е за първата ви рожба — рекла Рогатата майка-кошута — и ще си имате вие много деца. Седем сина и седем дъщери!

Зарадвали се майката и бащата. Нарекли първата си рожба в чест на Рогатата майка-кошута Бугубай. Порасъл Бугубай, взел си една хубавица от племето кипчак и започнал да се множи родът Бугу — родът на Рогатата майка-кошута. Станал голям и силен родът на бутинците край Исък Кул. Почитали бугинци Рогатата майка-кошута като светиня. Над входа на бугинските юрти избродирвали знак — рога на марал, та отдалече да се вижда, че юртата принадлежи на рода Бугу. Когато бугинци отблъсквали набезите на врага, когато се състезавали по езда, разнасял се викът: „Бугу!“ И бугинци винаги излизали победители. А тогава по горите исъккулски бродели бели рогати марали, на чиято красота завиждали звездите по небето. Те били деца на Рогатата майка-кошута. Никой не ги докосвал, никой не ги обиждал. Щом видел марал, бугинецът слизал от коня и му сторвал път. Красотата на любимата девойка сравнявали с красотата на белия марал…