Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

В дните на погребението юртите на племето се нареждали във верига по брега, та да може всяко семейство да се прости от своя праг с батъра, когато отнасят тялото му да го погребват, да спусне бялото знаме на скръбта, да опява и да плаче, а после да върви с всички до следващата юрта, където отново ще опяват, ще спускат бялото знаме на скръбта и така до края на пътя, чак до гробната могила.

Сутринта през онзи ден слънцето вече излизало да тръгне по дневния си път, когато всички приготовления били завършени. Изнесени били бунчуците 5с конските опашки, изнесени били бранните доспехи на батъра — щит и копие. На коня му било метнато погребално покривало. Тръбачите се приготвили да свирят с бойните тръби — карнаи, барабанчиците да удрят барабаните — добулбаси, така че тайгата да се залюлее, птиците като облак да литнат към небето и да закръжат с писък и стон, да хукне звярът из гъсталаците с диво ръмжене, да се притисне тревата о земята, всичко в планините да загърми, а планините да потреперят. Оплаквачките разпуснали коси да възпеят със сълзи батъра Кулче. Джигитите приклекнали на едно коляно, за да вдигнат на силните си рамене тленните му останки. Всички били готови, очаквайки да бъде изнесен батърът. А на края на гората стояли вързани девет жертвени кобили, девет жертвени вола, девет по девет жертвени овце за поменната тризна 6.

И тогава се случило нещо неочаквано. Колкото и да воювали енесайци помежду си, в дни, когато погребвали вождовете си, не било прието да се воюва. Ала тогава пълчищата на враговете на разсъмване незабелязано обкръжили потъналия в скръб киргизки стан, изскочили от прикритията си изведнъж от всички страни, така че никой не успял да се метне на седлото, никой не успял да грабне оръжие. И започнала невиждана сеч. Сечели наред. Така били намислили враговете — с един удар да свършат с дръзкото племе на киргизите. Убивали наред, та да няма кой да помни това злодеяние, да няма кой да мъсти, да може времето да засипе със ситен пясък следите на миналото. Имало ги на света — няма ги вече…

Много време е нужно да родиш и отгледаш човек, а да го убиеш, е по-бързо от всичко. Мнозина вече лежали посечени, потънали в локви кръв, мнозина се хвърлили в реката, спасявайки се от мечовете и копията, и потънали във вълните на Енесай. А покрай брега, край стръмнини и урви, на цели версти горели киргизките юрти, обгърнати от пламъци. Никой не успял да избяга, никой не останал жив. Всичко било разрушено и изгорено. Телата на победените хвърлили от стръмнината в Енесай. Враговете ликували… „Сега тия земи са наши! Сега тия гори са наши! Сега тия стада са наши!“

С богата плячка си тръгнали враговете и не забелязали как от гората се върнали две деца — момченце и момиченце. Непослушни и палави, още от заранта, скришом от родителите си, те побягнали в най-близката гора да дерат лико за кошнички. Заиграли се те, не забелязали как навлезли навътре в гъстата гора. А когато чули шума и виковете на боя и се втурнали назад, не намерили живи ни баща, ни майка, ни братя, ни сестри. Останали децата без род, без племе. Тичали те с плач от пепелище на пепелище — нийде ни жива душа нямало. Осиротели за час. Останали сами в целия свят. А в далечината се кълбели облаци прах — враговете отвеждали в своите владения табуни и стада, заграбени в кървавия набег.

Видели децата праха от копитата и се втурнали подире им. Подир лютите врагове тичали децата с плач и зов. Само деца можели да постъпят така. Вместо да се скрият от убийците, те се спуснали да ги догонят. Само да не остават сами, само да избягат далеч от разгроменото проклето място. Хванати за ръце, момчето и момичето бягали след грабителите, молели се да ги почакат, молели се да ги вземат със себе си. Но къде ти ще чуят слабите им гласове сред голямата гълчава, цвиленето, тропота и стремителния бяг!

Дълго тичали, отчаяни, момчето и момичето. Ала така и не ги настигнали. А после паднали на земята. Не смеели да се озърнат, не смеели да помръднат. Страх ги било! Притиснали се едно о друго и не забелязали как заспали.

Не току-тъй казват — сираците имат седем съдби. Нощта минала благополучно. Звяр не ги докоснал, горските чудовища не ги отвлекли. А като се събудили, било вече утро. Слънцето греело. Птиците пеели. Станали децата и отново тръгнали по следите на разбойниците. Събирали по пътя диви плодове и корени. Вървели, вървели, а на третия ден спрели на един връх. Гледат, долу на широка зелена поляна — голям пир. Колко юрти само — брой нямат, колко огньове димят — брой нямат, колко народ край огньовете — брой няма. Девойки се люлеят на люлки, песни пеят. Силни мъже за забава на народа се вият като орли, хвърлят се един друг на земята. Враговете празнували своята победа.