Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

За всичко това си мисля, когато дядо ми разказва приказки. Той много ми разказва. Разни знае — и смешни, особено за палечко Чъпалака, който бил глътнат от един вълк-лакомник, за негова беда. Не, първо го изяла камила. Заспал Чъпалак под едно листо, а камилата се навъртала наоколо, ам — и го лапнала заедно с листа! Затова и казват: камилата не знае какво гълта. Почнал Чъпалак да крещи, да вика за помощ. Наложило се старците да заколят камилата, за да спасят своя Чъпалак. А с вълка работата свършила още по-добре. И той глътнал Чъпалак от глупост, а сетне плакал с горчиви сълзи. Вълкът срещнал Чъпалак. „Какво е това буболече, дето ми се мотае в краката? Ще те глътна в миг.“ А Чъпалак казва: „Не ме пипай, вълчо, ще те превърна в куче!“ — „Ха-ха — смее се гръмогласно вълкът, — къде се е видяло вълк куче да стане! Заради твоята дързост ще те изям.“ И го глътнал. Глътнал го и забравил. Ала от този ден се простил с вълчия си живот. Почне да се промъква към овцете, а Чъпалак крещи от корема му: „Ей, овчари, не спете! Това съм аз, сивият вълк, промъквам се да отвлека овца!“ Вълкът не знае какво да прави. Хапе се по хълбоците, търкаля се по земята. А Чъпалак не мирясва: „Ей, овчари, тичайте, удряйте, налагайте ме!“ Овчарите се втурват с геги към вълка, вълкът — дим да го няма. Тичат овчарите, не могат се начуди. Побъркал ли се е вълкът, сам бяга, сам вика: „Стигнете ме!“ А вълкан-върколан в това време препуска, кожата си спасява. Ама от това не му е по-леко. Където и да се пъхне, навсякъде Чъпалак го издава. Отвсякъде го гонят, всякъде му се смеят. Изсъхнал вълкът от глад, кожа и кости станал. Трака зъби, вие: „Какво е това мое наказание? Защо сам си викам бедата? Оглупях на стари години, умът ми изхвръкна.“ А Чъпалак шепне на ухото му: „Тичай при Ташмат, той има тлъсти овце! Тичай при Баймат, неговите кучета са глухи. Тичай при Ермат, овчарите му са заспали.“ А вълкът седи и хленчи: „Никъде няма да вървя, по-добре да ида при някого да се главя за куче…“

Нали смешна приказка, а, татко? Дядо знае и други приказки. Тъжни, страшни, печални. Ама най-любимата ми приказка е за Рогатата майка-кошута. Дядо казва, че всеки, който живее на Исък Кул, трябва да знае тази приказка. Грехота е да не я знае. Може би ти я знаеш, татко? Дядо казва, че всичко това е истина. Че така е било някога, че ние всички сме деца на Рогатата майка-кошута. И аз, и ти, и всички останали.

Ето тъй си живеем през зимата. Дълго се точи зимата. Да не са дядовите приказки, много мъчно ще ми бъде зиме.

А напролет у нас е хубаво. Когато хубаво се постопли, в планината отново идват чобаните. И тогава ние не сме сами в планината. Само че отвъд реката, нататък никого няма. Има само гора и всичко, което е в гората. Затова и живеем на предела, за да не стъпи крак там, никой да не докосне нито едно клонче. При нас идваха дори учени хора. Две жени, и двете с панталони, едно старче и един момък. Момъкът се учи при тях. Цял месец прекараха тук. Събираха треви, листа, клонки. Те казаха, че такива гори, като при нас на Сан Таш, са останали много малко по земята. Може да се каже, че почти няма. И затова трябва да се пази всяко дърво в гората.

Пък аз си мислех, че на нашия дядо ей тъй просто му е жал за всяко дърво. Хич не обича, когато чичо Орозкул харизва боровете за греди…

Белият параход се отдалечаваше. През бинокъла вече не можеха да се различат комините му. Скоро щеше да се скрие от погледа. Сега момчето трябваше да измисли края на своето плаване с бащиния си параход. Всичко излезе хубаво, само краят се опъваше. То лесно си представяше как се превръща в риба, как плува по реката към езерото, как изскача пред белия параход, как се среща с баща си. И всичко, което разказва на баща си. Но по-нататък работата се запичаше. Защото ето например брегът вече се вижда. Параходът се насочва към кея. Моряците се готвят да слизат на брега. Ще си отидат у дома. Баща му също ще трябва да се прибира. Жена му и двете му дечица го чакат на кея. Какво да прави? Да отиде с баща си? Ще го вземе ли той със себе си? Ако го вземе, пък жена му попита: „Кой е този, откъде е, защо е дошъл?“ Не, по-добре да не отива…

А белият параход плуваше все по-нататък и се превръщаше в едва видима точка. Слънцето лягаше вече на водата. През бинокъла се виждаше как ослепително сияе огнено-лилавата повърхност на езерото.

Параходът си отиде, загуби се. Ето че свърши приказката за белия параход. Трябва да се прибира.

Момчето вдигна чантата си от земята, стисна бинокъла под мишница. Заспуска се бързо от върха, като змийче се плъзгаше по склона. И колкото се приближаваше към къщи, толкова по-неспокойно ставаше на душата му. Предстоеше да отговаря за издъвканата от телето рокля. Мислеше само за наказанието. За да не се отчая съвсем, момчето каза на чантата: „Не бой се. Е, ще ни посгълчат. Нали аз не нарочно. Просто не знаех, че телето е избягало. Е, ще ме пернат по врата. Ще изтърпя. А тебе, ако те запратят на пода, не се плаши. Нали си чанта, няма да се строшиш. Виж, ако бинокълът попадне в ръцете на баба, няма да се отърве. Отпърво ще скрием бинокъла в плевника, а после ще се прибираме…“