Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

А Исък Кул е цяло море. Ще заплува то по вълните, исъккулски, от вълна на вълна, от вълна на вълна — и ето насреща му белия параход. „Здравей, бели параходе, това съм аз! — ще рече то на парахода. — Аз все те гледах с бинокъла.“ Хората от парахода ще се смаят, ще се струпат да гледат чудото. И тогава то ще каже на своя баща — моряка: „Здравей, татко, аз съм твоят син. Доплувах при тебе.“ — „Какъв син си ми ти? Ти си полуриба-получовек!“ — „А ти ме вземи при себе си на парахода и аз ще стана най-обикновен твой син.“ — „Браво! Хайде да опитаме.“ Баща му ще хвърли мрежа, ще го улови и ще го вдигне на палубата. Тогава то ще стане пак момче. А после, а после…

После белият параход ще продължи да плува нататък. Момчето ще разкаже на баща си всичко, което знае, целия си живот. Ще разкаже за планините, сред които живее, за камъните си, за реката и дивната гора, за дядовия яз, където се е учило да плува като риба, с отворени очи.

Ще разкаже, разбира се, как живее при дядо Момун. Нека баща му не си мисли, че ако са нарекли човека Пъргавия Момун, той, значи, е лош. Такъв дядо нийде няма, той е най-доброто деденце. Но той никак не е хитър, затова всички му се присмиват. Пък чичо Орозкул току го хока! Случва се и пред хора да го хока. А дядо му, вместо да се защити, всичко прощава на чичо Орозкул и дори работи вместо него в гората, в стопанството. И то каква работа! Когато чичо Орозкул се връща пиян, дядо му, вместо да го заплюе в безсрамните очи, търчи при него, сваля го от коня, отвежда го в къщи, слага го на леглото, покрива го с шубата, за да не простине, за да не го боли главата, разседлава коня, чисти го и го нахранва. И всичко заради това, че леля Бекей е бездетна. А защо е така, татко? По-добре щеше да бъде иначе: искаш ли — раждай, не щеш ли — недей. Жал ми е за дядо, когато чичо Орозкул бие леля Бекей. По-добре направо да бие дядо. Той така се измъчва, когато леля Бекей крещи. А какво може да стори? Поиска ли да се притече на помощ на щерка си, баба му забранява: „Не се навирай — казва, — сами ще се оправят. Какво търсиш, дърто? Не е твоя жена, мирувай си.“ — „Ама нали ми е дъщеря!“ А баба; „Ами що щеше да правиш, ако не живееха наблизо, а далече? Всеки път щеше да препускаш с коня да ги разтърваваш? И подир всичко това кой би държал за жена твоята щерка!“

Баба, за която говоря, не е предишната. Тази, татко, навярно не я познаваш. Това е друга баба. Истинската ми баба умря, когато бях мъничък. А сетне пристигна тази баба. При нас времето често е едно такова никакво — ту ясно, ту навъсено, ту дъжд, ту град. Ето и баба е такава, не може да я разбере човек. Ту добра, ту зла, ту съвсем никаква. Когато е ядосана — ще ни съсипе. Ние с дядо си мълчим. Тя казва, че чуждото, колкото и да го храниш, колкото и да го гледаш, добро от него не чакай. Пък нали аз, татко, не съм чужд. Винаги съм живял с дядо. Тя е чужда, тя сетне дойде при нас. И взе да ме нарича чужд.

Зиме у нас навалява сняг моя бой. Ох, какви преспи навява! Ако искаш да отидеш в гората, само със сивия кон Алабаш можеш, той пробива преспите с гърдите си. И ветровете са много силни — на крака не можеш се задържа. Когато езерото се вълнува, когато твоят параход се мята насам-натам — знай, нашият вятър Сан Таш люлее езерото. Дядо ми разказваше, че някога, много отдавна, вражи войски тръгнали да заграбят тази земя. И тогава от нашия Сан Таш такъв вятър духнал, че враговете не се удържали на седлата си. Слезли от конете, ама и пешком не могли да вървят. Вятърът обрулил лицата им до кръв. Тогава дали гръб на вятъра, а вятърът ги гонел в гърбовете, не им давал да се спрат и ти прогонил до един от Исък Кул. Така било. А пък ние си живеем на този вятър! От нас захваща да духа. Цяла зима гората отвъд реката скърца, бучи, стене от вятъра. Страшно е дори.

Зиме в гората няма толкова работа. Зиме у нас е съвсем пусто, не като през лятото, кога пристигнат да лагеруват чобаните. Много обичам, когато лете на голямата поляна се спират за нощуване със стадата овце или с табуните. Наистина на сутринта те продължават нататък в планината, но пак е хубаво с тях. Техните дечица и жени пристигат с камиона. В камионите-юрти карат и разни други неща. Когато се понастанят, ние с дядо отиваме да ги поздравим. Здрависваме се с всеки. Аз също. Дядо казва, че по-младият трябва винаги пръв да подаде ръка на хората. Който не подава ръка, не ги уважава. Дядо казва още, че от седмина един може да излезе пророк. Пророкът е много добър и умен човек. И онзи, който се здрависа с него, ще стане щастлив за цял живот. А аз казвам: ако е тъй, то защо този пророк не си каже, че е пророк, и ние всички бихме се здрависали с него. Дядо се смее; там е работата — самият пророк не знае, че е такъв — той си е обикновен човек. Само разбойникът знае, че е разбойник. Това не ми е съвсем ясно, но аз винаги се ръкувам с хората, макар да ме е малко срам.