Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Момчето закачливо се усмихна, стана и метна един камък към двора. Камъкът падна съвсем наблизо, тука на върха. Момчето отново седна на мястото си и взе да разглежда лесничейството през бинокъла. Отначало, преминавайки през големите лещи в малките, къщите избягаха далече-далече, превърнаха се в мънички кутийки. Големите обли камъни станаха камъчета. А дядовото язче в плитчината му се стори съвсем смешно — колкото за врабче. Момчето се усмихна, завъртя глава и бързо, като обърна бинокъла, премести окулярите. Любимите му камъни, увеличени до грамади, сякаш бяха опрели чела в стъклата на бинокъла. „Камилата“, „Вълка“, „Седлото“, „Танка“ бяха толкова внушителни: целите в ръбци, с пукнатини, с петна ръждиви лишеи по хълбоците; и най-главното — те наистина много приличаха на онова, което бе видяло в тях момчето. „Ех, какъв «Вълк»! А «Танка», това се казва танк!…“

Отвъд заоблените камъни, в плиткото, беше дядовият яз. С бинокъла това място от брега се виждаше много добре. Там, на разлятата чакълеста плитчина, водата от бързея за малко се отбиваше и като се разпенваше на прага, отново се спускаше в стръмното. Водата в плитчината стигаше до коляно. Ала течението беше такова, че лесно можеше да отнесе в реката момче като него. За да не го отнесе течението, момчето се улавяше за крайбрежната ракита — тя растеше досам брега, едните й вейки на сушата, другите се плискаха в реката — и се гмуркаше във водата. Ама къпане ли е това? Като вързан кон. Пък и колко неприятности, караници! Баба му гълчеше дядото: „Завлече ли го реката, на себе си се сърди — пръста си няма да помръдна. Много ми е притрябвал! Майка му и баща му го зарязали. А аз си имам дертове колкото щеш, сили не ми стигат.“

Какво да й рече? Стара е, пък и истината казва. Ама и за хлапето му е жал: реката е съвсем наблизо, току пред вратата. Както и да го плашеше старата, момчето пак цамбуркаше във водата. Та тогава Момун реши да измайстори на плиткото яз от камънак, да има де да се къпе момчето, без да се бои.

Колко камъни само пренесе старият Момун, избирайки по-едри, та да не ги отнесе течението! Носеше, притиснал ги о корема си, стъпил във водата, редеше ги един до друг така, че водата свободно да влиза между тях и свободно да си изтича. Смешен, кльощав, с рядка брадица, с мокри прилепнали панталони, по цял ден се бъхтеше с този яз. А вечер лягаше като подкосен, кашляше и не можеше да изопне кръста си. Тогава бабата кипна: „Малкият е глупак — защото е малък, а за дъртия глупак що да кажеш? За кой дявол се трепеш? Храниш го, гледаш го, какво още? Във всичко му уйдисваш. Ох, не е на добро това!…“

Както и да е, ала язът стана чудесен. Сега момчето се къпеше, без да се бои. Като се хванеше за някое клонче, спускаше се от брега и се хвърляше в потока. И непременно с отворени очи. С отворени, защото рибите плуват във водата с отворени очи. Имаше си то една чудновата мечта — искаше да се превърне в риба. И да отплува.

Сега, като гледаше яза през бинокъла, момчето си представяше как хвърля ризата, панталоните и голо, настръхнало, влиза във водата. Водата на планинските реки е винаги по-студена, дъхът ти секва, но после свикваш. Представи си как, уловено за клонката на ракитака, се хвърля в потока надолу с главата. Как водата шумно се съединява отгоре му, как струи и го шиба по корема, по гърба, по краката. Глъхнат външните звуци под водата. И то, облещило очи, внимателно разглежда всичко, що може да се види под водата. Очите го щипят, болят, но то гордо се усмихва на себе си и дори се плези под водата. Това е за баба му. Да знае тя, то изобщо няма да потъне и изобщо от нищо не го е страх. После пуска клонката, водата го влече, мъкне го, докато то не опре крака в камъните на яза. Тогава и въздухът му се свършва, то отведнъж изскача от водата, излиза на брега и отново тича към ракитовия храст. И така много пъти. Беше готово да се къпе в дядовия яз и по сто пъти на ден. Докато в края на краищата се превърне в риба. А на него на всяка цена му се искаше да стане риба…

Както разглеждаше брега на реката, момчето насочи бинокъла към къщи. Кокошките, пуйките с пуйчетата, брадвата, подпряна на дръвника, димящият самовар и разните там… натурии под навеса станаха така невероятно големи и толкова наблизо, че момчето неволно протегна към тях ръка. И точно тогава то ужасено съзря в бинокъла увеличено като слон кафявото теленце, което спокойно си дъвчеше простряното на въжето пране. Теленцето примижаваше от удоволствие, слюнки се стичаха по бърните му — толкова му беше хубаво да дъвче, претъпкало уста, бабината рокля.