Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Ах ти, глупчо! — Момчето се привдигна с бинокъла на очи и замаха с ръка. — Хайде, махай се! Чуваш ли, пръждосвай се! Балтек, Балтек! (Кучето в обектива си лежеше преспокойно край къщата.) Ухапи го, ухапи го де! — отчаяно насъскваше кучето.

Ала Балтек не си помръдна дори ухото. Лежеше си, сякаш нищо не се беше случило.

В същия миг от къщи излезе баба му. Като видя какво става, старицата плесна с ръце. Грабна метлата и я запрати по телето. То побягна, бабата подире му. Без да сваля бинокъла от нея, момчето приклекна, за да не се вижда на върха. Като пропъди телето, старата, гълчейки, тръгна към къщи, задъхана от гняв и от бързото ходене. Момчето я видя така, сякаш беше до нея, и дори още по-близо. То я държеше в обектива в едър план като в киното, когато показват само лицето на човек. Видя жълтите й очи, стеснили се от ярост. Видя как цялото й набраздено с дълбоки бръчки лице почервеня; също като в киното, когато се загуби звукът, в бинокъла бабините му устни бързо и беззвучно мърдаха и се виждаха нащърбените й редки зъби. Отдалеч не можеше да се разбере какво крещи бабата, но момчето чуваше думите й така ясно и точно, като да говореше досам ухото му. Ох, как го ругаеше тя! То знаеше наизуст: „О, почакай… Нали ще се прибереш. Ще ти дам аз на тебе! И на дядо ти няма да му се размине. Колко пъти му викам да изхвърли това щурашко гледало. Пак си хукнал на върха. Дано да изчезне твоят дяволски параход, да изгори макар, да потъне!…“

Момчето тежко въздъхна на високото. Как можа в такъв ден, когато му купиха чанта, когато вече си мечтаеше как ще ходи на училище, да изтърве телето!…

Старицата не преставаше. Като продължаваше да го хока, тя разглеждаше изподъвканата си рокля. При нея излезе Гулджамал с момиченцето си. Като й се оплакваше, бабата още повече се лютеше. Размахваше юмруци към върха. Кокалестият й тъмен юмрук заплашително махаше пред окулярите. „Намерил си играчка. Дано се провали пустият му параход! Да изгори макар, да потъне!…“

На двора самоварът вече кипеше. През бинокъла се виждаше как изпод капачето се измъкваха струйки пара. Леля Бекей излезе за самовара и тогава всичко започна отначало. Бабата пъхаше едва ли не в носа й издъвканата рокля. На, гледай пакостите на твоето племенниче!

Леля Бекей взе да я успокоява, да я увещава. Момчето се досещаше какво й говори. Почти същото, каквото и друг път: „Успокойте се, енеке 3. Момчето още е малко — какво може да се иска от него. Самичко е тук, приятели си няма. Защо да се навиква, защо да се плаши детето?“

На това баба му винаги отговаряше: „Ти не ме учи. Първо сама роди, пък после ме учи какво да се иска от децата. Какво стърчи там, на върха? Телето да върже, няма време. Какво все следи? Безпътните си родители ли? Онези, които го родиха, па хукнаха по различни краища? Добре ти е на тебе, бездетната…“

Дори от такова разстояние момчето видя през бинокъла си как мъртвешки посивяха хлътналите бузи на леля Бекей, как тя цялата се залюшка и как — той добре знаеше как щеше да си го върне леля му — тръсна в лицето на мащехата си: „А ти, стара вещице, колко синове и дъщери отгледа? Ти самата какво си?“

И започна една… Баба му зави от обида. Гулджамал се опитваше да сдобри жените, уговаряше ги, прегръщаше баба му, искаше да я отведе в дома й, но тя се лютеше още повече, мяташе се из двора като луда. Леля Бекей сграбчи кипящия самовар и като разплиска врялата вода, почти тичешком го внесе в къщи. А баба му уморено се отпусна на водопойското корито. Горчиво плачеше и се вайкаше от своята съдба. Сега момчето беше позабравено, сега самият господ-бог си изпащаше и целият останал свят. „Аз ли? Ти ли ме питаш какво съм аз? — възмутено редеше баба му подир завареницата си. — Да не ме беше наказал бог, да не ми беше отнел моите пет дечица, да не бе загинал моят син, единственият ми, осемнадесетгодишен, от куршум през войната, да не бе замръзнал моят старец, моят ненагледен Тайгара, през една буря със стадо овце, щях ли да бъда тук сред вас, горските хора? Нима аз съм като теб ялова? Щях ли да живея на стари години с твоя баща, смахнатия Момун? За какви грехове и прегрешения ме наказа, трижди проклети боже?“

Момчето откъсна бинокъла от очите си, печално оброни глава.

„Как сега да се върнем у дома? — тихо каза на чантата си. — Всичко е заради мене и заради щурото теле. А и заради тебе, бинокле. Все ме викаш да гледам белия параход. Ти също си виновен.“

Момчето се огледа. Само планини — скали, камъни, гори. От високото, от ледниците, безшумно падаха искрящи ручеи и едва тук, в ниското, водата като че най-сетне добиваше глас, за да шуми в реката, вечно, неумолимо. А горите се извисяваха така огромни и безпределни. В онази минута момчето се чувствуваше много малко, много самотно, съвсем изоставено. Само то и планините, планини, навсякъде високи планини.