Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

През 1946 г., след осми клас, продължих учението си в Джамбулския зооветтехникум. Цялата производствена практика 1947 — 1948 г. изкарах у нас, в аула, и можех сякаш отстрани да наблюдавам и следвоенните промени в живота на близките ми хора.

След завършването на техникума още същата година като отличник бях приет в Киргизкия селскостопански институт. Института, между другото, също завърших с отличие.

Обичам литературата от дете, в училище с желание пишех съчиненията на свободна тема, а през студентските години вече ми стана ясно, че художествената литература ме влече все по-силно. В най-добрите образци от литературата от това време аз търсех отговори на вълнуващите ме въпроси. Много ми се искаше за войната, за подвига на народа през годините на войната да бъдат написани силни, ярки произведения. В киргизката литература тогава темата за войната още не беше дълбоко засегната. Искаше ми се и киргизките читатели да имат възможност да четат най-хубавите книги за войната. Ръководен от това чувство, аз се заех да преведа „Синът на полка“ и „Бялата бреза“ на своя глава и отговорност, без да имам представа какво е това художествен превод и как се издават книги. По-късно, когато занесох в издателството своите преводи, на мен ми казаха, че тези книги отдавна са преведени и скоро ще излязат от печат…

Тогава ми беше много обидно, но именно това сложи началото на моята литературна дейност. Като студент пишех във вестниците кратки бележки, статии, очерци.

След института работих като зоотехник. През тези години вече пишех разкази. През 1956 г. заминах за Москва да се уча във Висшите литературни курсове. Двете години занимания ми дадоха на мен, бившия зоотехник, извънредно много. Не само в смисъл на хуманитарна и теоретическа подготовка, но и самата практическа дейност — нашите семинари, обсъждания във Висшите курсове бяха добра творческа школа. И самият аз се стараех да се приобщя към най-доброто от културния живот в Москва — а с литературата, и в театъра. След завършване на курсовете редактирах сп. „Литературный Киргизстан“, след това пет години работих като собствен кореспондент на „Правда“ в Киргизия — това също ми даде възможност да разширя кръга си на наблюдения, по-добре да опозная живота.

Писателят, разбира се, по природа трябва да притежава способността художествено да мисли, но формирането на неговия талант, на неговата личност е свързано с определена обществена среда, с нейния духовен опит, с културните й традиции, с нейното светоусещане и политическо устройство. За нас тази среда е съветското общество, социалистическият строй, комунистическият светоглед. Оттук произтича и насочеността в творчеството на съветските писатели.

Трябва ли да споменавам, че присъдената ми през 1963 г. Ленинска награда за книгата „Повести за планините и степите“ бе радостно, огромно събитие в моя живот. Аз благодаря на народа за тази висша почит.

Никой не става писател от само себе си: опитът на предшествениците влиза в творческия свят на художника много преди той да е осъзнал в себе си каквито и да са литературни наклонности. Вярно, че не на всеки е съдено да извърши открития по трудния път на изкуството. Това зависи най-вече от таланта, от широтата на кръгозора. Много често ние тъпчем на едно място, на онова, което вече е достигнато от нашите предшественици, много често отстъпваме назад в смисъл на майсторство, дълбочина на мисълта и сила на образите. Такова е явно развитието на литературния процес. Сложно, дълго, неравномерно, понякога трудно обяснимо.

За съдбата на литературата, за собствения творчески път се налага да мислим често и по различен повод. Доколкото говоря за себе си, бих искал да изкажа мисли по повод на „Белият параход“, предизвикал различни спорове сред читателите. Споровете са в реда на нещата. Спорове в литературата трябва да има. Но това, което най-много ме накара да бъда нащрек в дадения случай, е опасността, колкото и парадоксално да е, от много доброжелателната, посвоему много честна критика. Някои читатели, които, да речем, са харесали „Джамиля“, „Първият учител“, „Майка-земя“ и други творби, искат, ръководейки се от своите представи за изкуството, аз и занапред да пиша в тоя дух. Аз не мисля да се самоотричам, аз не отричам определеното значение на това, което съм направил до „Сбогом, Гюлсаръ!“ и „Белият параход“, но и не мисля да се спирам дотук, на този вече изминат етап. Литературата трябва самоотвержено да носи своя кръст — да се задълбочава в сложността на живота, за да може човек да знае, да обича, да се тревожи за всичко добро, хубаво, достойно в себе си, в хората, в обществото. В това аз виждам истинското предназначение на изкуството. И на мен ми се струва — това е мое убеждение, — че така ще бъде винаги, безкрайно, тъй като човек търси в изкуството потвърждение на своите най-възвишени стремежи и отрицание на това, което е зло, несправедливо, което не отговаря на неговите социални и нравствени идеали. Това не минава без борба, без съмнения и надежди. И така сигурно ще бъде вечно. И затова на изкуството вечно ще предстои да разказва на човека за сложността и красотата на живота.