Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Не знам как ще се подреди моята по-нататъшна творческа съдба, ще мога ли да направя нещо интересно? Да е живот и здраве, както се казва, ще видим…

з. Фрунзе, 1971 г.

То си имаше две приказки. Едната негова, за която никой не знаеше. Другата — дето му я разказваше дядо му. После не остана нито една. За това е думата.

През онази година то беше навършило седем, караше осмата.

Най-напред беше купена чантата. Черна мушамена чанта с блестяща метална закопчалка, която, се промушваше през скобка. С външно джобче за дребни неща. С една дума, необикновена, най-обикновена ученическа чанта. С това май и започна всичко.

Купи я дядо му от минаващата автосергия. Автосергията, като обикаляше със стоки за животновъдите из планината, се отбиваше по някой път и при тях в лесничейството, в Санташката падина.

Оттук, от предела, по долища и склонове се издигаше във висинето охраняваният планински лес. В лесничейството има само три семейства. Но все пак от време на време подвижната сергия се отбиваше и при горските пазачи.

Единствено хлапе в трите къщи, то винаги първо забелязваше сергията.

— Пристига! — викаше то и притичваше към вратните и прозорците. — Колата-магазин пристига!

Пътят се промъкваше дотук от крайбрежието на Исък Кул, все по дефилето, по брега на реката, по камънаци и трапища. Не беше много леко да се пътува по такъв път. Като стигнеше Караулни връх, пътят се изкачваше от дъното на теснината по ската и оттам дълго се спускаше по стръмния и гол склон към къщите на пазачите. Караулни връх е съвсем наблизо — лете почти всеки ден момчето тичаше да гледа от него с бинокъла езерото. А там, на пътя, винаги всичко се вижда като на длан — и пешеходец, и ездач, и, разбира се, кола.

Тогава — а то се случи през едно жежко лято — момчето се къпеше в своето язче и оттам видя как по ската вдига облаци прах кола. Язът беше в края на плитчината на реката, в чакъла… Дядо му го беше направил с камъни. Ако не беше този яз, може би момчето отдавна да не е живо. И, както казваше баба му, реката отдавна да е изплакнала костите му и да ги е изхвърлила право в Исък Кул и щяха да кокорят очи рибите и разните му там водни твари от почуда. И никой нямаше да го търси и да се кахъри за него — защото кой го е карал да се навира във водата и защото на никого чак толкова не е потрябвало. Но досега това не беше се случило. А случеше ли се, кой знае, баба му може би наистина не би се хвърлила да го спасява. Поне да беше нейна кръв, а то, както казва тя, чуждо. Пък чуждото си е винаги чуждо, колкото и да го храниш, колкото и да го гледаш. Чуждо… Ами ако не иска да бъде чуждо. И защо то да е чуждото? Може би не то, а баба му да е чужда?

Ала за това — после и за дядовия яз също после…

Та така, зърна тогава то колата, тя се спускаше от върха, а подире й се кълбеше прах. И толкова се зарадва, сякаш знаеше, че ще му купят чанта. Начаса изскочи от водата, бързо намъкна гащетата на слабичките си бедра и още мокро, посиняло — водата в реката е студена, — заприпка по пътеката към къщи, първо да извести за пристигането на сергията.

Момчето тичаше бързо, прескачайки храсталаците и заобикаляйки големите валчести камъни, ако нямаше сили да ги скочи, и не се спря дори за секунда — ни край високите треви, ни край камъните, макар да знаеше, че те съвсем не са обикновени. Те можеха да му се обидят и дори да му турят крак. „Колата-магазин пристигна. После ще дойда“ — подхвърли то тичешком на „Легналата камила“ — така наричаше ръждивокафявата гърбава гранитна скала, до гърди затънала в земята. Обикновено момчето, когато минаваше покрай своята „Камила“, винаги я потупваше по гърбицата. Потупваше я като стопанин, както дядо му потупваше своя късоопашат кон — така, небрежно, между другото: ти, значи, почакай, аз имам малко работа. Имаше си то и камък „Седло“ — половината бял, половината черен, петнист камък с вдлъбнатинка, и можеше да се поязди като кон. А си имаше и камък „Вълк“ — много приличаше на вълк, сиво-кафяв, тук-там попрошарен, със силен врат и тежко чело. Към „Вълка“ то се промъкваше пълзешката и се целеше в него. Ала най-любимият му камък беше „Танкът“, несъкрушима канара до самия подмит бряг на реката. Струваше му се, че ей сега „Танкът“ ще се откъсне от брега и ще тръгне, ще заклокочи реката, ще закипи с белите си пенести вълни. Нали танковете в киното така вървят: от брега във водата — и хайде… Момчето рядко гледаше филми и затова добре запомняше видяното. Понякога дядото водеше внука си на кино в совхозната племенна ферма в съседния участък оттатък върха. Та затова на брега се бе появил „Танкът“, винаги готов да се понесе пряко реката. Имаше и други — „зли“ и „добри“ камъни и дори „хитри“ и „глупави“.