Джоузеф Конрад - Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— Вие трябва да ме свалите на брега веднага, щом успеете да се доберете до онези островчета край брега на Камбоджа — продължи той.

— Да ви сваля на брега ли? Та ние не сме герои от детска приключенска приказка — запротестирах аз. Бях прекъснат от презрителния му шепот.

— Не сме наистина! В това няма нищо от детските приказки. Но друго не може да се направи. Не искам нищо повече. Нима смятате, че ме е страх от онова, което могат да сторят с мен? Затвор или бесилка, или каквото там им е угодно. Не може обаче да смятаме, че ще се върна, за да обясня тези неща на някой старик с перука и дузина достопочтени търговци, нали? Какво могат те да знаят: дали съм виновен, или не — или пък, ако съм виновен, къде е вината ми. Това си е моя работа. Какво казва Библията? „Прогонени от лицето на земята.“ Много добре, сега аз съм прогонен от лицето на земята. Както дойдох през нощта, така и ще си отида.

— Невъзможно! — измърморих аз. — Не можете.

— Не мога ли?… Не, разбира се, гол като човешка душа в деня на Страшния съд. Ще се срасна с тая пижама. Ден последен още не е настъпил и… разбрахте всичко докрай. Нали?

Изведнъж се почувствувах засрамен от себе си. Мога да кажа откровено, че бях разбрал — и колебанието ми да позволя на този човек да отплува от моя кораб бе само фалшива сантименталност, някакво малодушие.

— Това не може да стане сега, до следващата нощ — казах аз тихо. — Корабът се отдалечава от брега и може вятърът да не ни позволи да го доближим.

— Стига да зная, че разбирате — прошушна той. — Но няма съмнение: наистина разбирате. Голямо удовлетворение е да имаш някого, който разбира. Изглежда, че бяхте там нарочно. — И все със същия шепот, сякаш винаги, когато си приказвахме, имахме да си кажем неща, които не бяха подходящи да бъдат чути от никого, той добави:

— Това е просто удивително.

Продължихме така един до друг да си приказваме по нашия потаен начин — но понякога мълчахме или през дълги интервали само разменяхме някоя и друга дума. И както обикновено той се взираше през илюминатора. От време на време лек ветрец ни лъхваше по лицата. Човек можеше да помисли, че корабът е привързан на кея, така плавно и на равен кил се плъзгаше той по водата, която не издаваше никакъв шум, мрачна и безмълвна като призрачно море.

В полунощ излязох на палубата и за голяма изненада на моя помощник смених посоката на движението на кораба. Страхотните му бакенбарди пърпаха около мен в мълчалив упрек. Без съмнение не би трябвало да правя това, ако беше въпрос само да се измъкнем колкото може по-скоро от този задрямал залив. Предполагам, че каза на втория помощник, който го смени, че това било голяма липса на умение и на чувство за правилна преценка. Другият само се прозина. Този нетърпим недодяланик се тътреше насам-натам така сънливо и се облягаше на парапета по такъв отпуснат и невъзможен начин, че го смъмрих остро.

— Още ли не сте се събудили както трябва?

— Не, сър! Буден съм.

— Тогава бъдете така добър да се държите, както подобава на буден човек. И бъдете нащрек. Ако има течение, ще се приближим до едни острови още преди да съмне.

Източната страна на залива е оградена с острови, някои единични, други на групи. На самия фон на високия бряг те като че ли плават върху сребристи ивици спокойна вода, пусти и сиви или тъмнозелени и заобиколени като купчинки от вечнозелени храсти, като на по-големите от тях, дълги една-две мили, се забелязват очертанията на хребети и ръбове от сива скала изпод влажното наметало от преплетени листа. Непознати за търговците, пътешествениците, дори и за географите; начинът на живот, който те крият, е неразгадана тайна. На най-големите от тези острови би трябвало да има села — селища на рибари поне, и вероятно някаква връзка със света се поддържа с помощта на местни плавателни средства. Но през целия онзи предобед, когато държахме курс към тях, подпомагани от най-слабия възможен ветрец, не видях никакво подобие на човек или кану в полето на далекогледа, който държах насочен към пръснатата група острови.

По обед не дадох никаква команда за промяна на курса и бакенбардите на помощника ми започнаха да приемат твърде загрижен вид; те като че прекомерно често се натрапваха на моето внимание. Най-сетне му казах:

— Ще продължавам да държа курс към брега. Право към брега — дотам, докъдето мога да стигна с кораба.

Опулените му от безкрайна изненада очи придаваха на погледа му и свирепост, та за момент той изглеждаше наистина страшен.