Мишел Уелбек - Елементарните частици

На третата седмица започна да излиза на кратки разходки покрай брега на реката или в съседните горички. Месец август беше невероятно прелестен: дните се редяха един след друг, еднакви, сияйни, без помен от буря, без какъвто и да било намек за предстоящ край. Мишел я държеше за ръка; често сядаха на пейката на брега на Гран Морен. Крайбрежните треви бяха опърлени от слънцето, почти бели на цвят; под сянката на буковете реката влачеше неизменно тъмнозелените си талази. Външният свят си имаше свои закони и тези закони не бяха човешки.

На 25 август по време на контролните изследвания бяха открити разсейки в коремната област; те неизбежно щяха да се разпространяват и ракът да обхване цялото тяло. Би могло да се приложи радиотерапия, всъщност друго не можеше и да се направи; ала истината трябваше да се гледа в очите, лечението беше мъчително и вероятността за успех не надвишаваше 50 процента.

По време на вечерята цареше тягостно мълчание.

— Ще те излекуват, мое малко момиченце… — обади се майката на Анабел с леко разтреперан глас.

Анабел я прегърна и опря чело до нейното; двете останаха така близо минута. Когато майка й отиде да си легне, тя остана в дневната, запрелиства някакви книги. Мишел седеше в креслото и я следеше с поглед.

— Бихме могли да се консултираме с друг специалист — обади се той след продължително мълчание.

— Бихме могли — повтори тя със странно безгрижие.

Не можеше да прави любов, белегът беше все още пресен и болезнен; но тя дълго го държа в прегръдките си. В тишината чуваше как зъбите му скърцат. По едно време прокара ръка по лицето му и усети, че е мокро от сълзи. Погали леко члена му, беше едновременно възбуждащо и успокоително. После той взе две таблетки мепронизин и успя да заспи.

Към три сутринта тя стана, наметна халата и слезе в кухнята. Разрови в бюфета и откри купичката със своето име, която кръстницата й беше подарила за десетия й рожден ден. Грижливо стри вътре съдържанието на тубата с рохипнол и добави малко вода и захар. Не чувстваше нищо друго освен дълбока, смътна, едва ли не метафизична тъга. Така е устроен животът, мислеше си тя, осеян бе с непредвидими и неоправдани разклонения; тялото й не можеше да бъде повече източник на щастие и радост. Напротив, постепенно, но в действителност твърде бързо то щеше да се превръща все повече в източник на грижи и нещастия както за нея самата, така и за околните. Ето защо се налагаше да го унищожи. Дървеният часовник с доста внушителен вид шумно отброяваше секундите; майка й го беше наследила от своята майка, която пък го бе притежавала още преди да се омъжи, така че той беше най-старият предмет в къщата. Добави в купичката още малко захар. В този момент не изпитваше дори сянка на примирение, животът й се струваше като някаква лоша, недопустима шега; недопустима или не, но това беше положението. В резултат от продължилото само няколко седмици заболяване у нея с поразителна бързина се бе породило чувството, присъщо на старците: нежеланието да бъде в тежест на другите. След края на юношеството животът й беше започнал да тече много бързо, след което последва продължителен период на скука; напоследък отново бе възвърнал предишната си скорост.

Малко преди разсъмване Мишел се обърна в леглото и откри, че Анабел я няма. Облече се, слезе; откри безжизненото й тяло върху дивана в дневната. На масата до нея имаше оставено писмо. Първото изречение беше: „Предпочитам да умра сред хората, които обичам“.

Началникът на „Спешна помощ“ от болницата в Мо беше мъж на около трийсет години, с кестенява къдрава коса и открито лице; той веднага им направи добро впечатление. Имало малка вероятност тя да се свести; според него нямало никакъв проблем да останат до леглото й. Комата е странно, слабо изследвано състояние. Почти сигурно беше, че Анабел изобщо не долавя присъствието им; въпреки това в мозъка й се долавяше слаба електрическа активност; тя вероятно беше признак на мисловна дейност, чието естество продължава да бъде съвършено загадъчно. Сама по себе си клиничната прогноза не беше никак утешителна: имало случаи на пациенти, при които дълбоката кома продължавала седмици и дори месеци, след което те внезапно се връщали към живота; най-често, уви, състоянието на кома също така внезапно преминавало в смърт. Тя била само на четирийсет години и поне нямало съмнение, че сърцето ще издържи; засега нищо друго не можело да се каже.

Над града се разсъмваше. Седнал до Мишел, братът на Анабел само клатеше глава, повтаряйки непрекъснато: „Не може да бъде… Не може да бъде“, сякаш думите му бяха в състояние да променят каквото и да било. Всъщност не всичко беше изгубено. Всичко беше възможно. Пред тях мина сестра с метална количка, върху която подрънкваха банки със серум.