Мишел Уелбек - Елементарните частици

Вечерта майката на Анабел дойде да провери дали има някаква промяна. Не, положението си беше същото; дълбоката кома можела да бъде продължителна, търпеливо й напомни сестрата, понякога минавали седмици, преди да стане възможна по-определена прогноза. Тя влезе да види дъщеря си, но само след минута излезе разплакана. „Не мога да проумея — промълви тя, клатейки глава, — не мога да проумея защо животът е устроен така. Сам знаете какво добро момиче беше. Винаги е проявявала такава сърдечност, никога не е създавала проблеми. Не се оплакваше, но знаех, че не е щастлива. Не получи живота, който заслужаваше“.

Малко след това, видимо отчаяна, тя си тръгна. Колкото и да беше странно, той не изпитваше нито глад, нито нужда от сън. Разходи се из коридора, слезе до входа. Антилецът, който дежуреше на рецепцията, решаваше кръстословица и на минаване му кимна. Взе горещ шоколад от автомата, приближи се до широките прозорци. Луната плуваше в пролуките между високите сгради; по авеню „Шалон“ нарядко минаваха коли. Притежаваше достатъчно познания по медицина, за да е наясно, че животът на Анабел виси на косъм. Майка й с пълно право не можеше да проумее; не е дадено на човека да приема смъртта: нито своята, нито чуждата. Приближи се до дежурния и го помоли за лист хартия. Доста озадачен, мъжът измъкна кочан бланки с антетка на болницата (именно тази антетка е позволила по-късно на Юбчежак да идентифицира текста сред купищата бележки, открити в Клифдън). Има човешки същества, които яростно се вкопчват в живота и го напускат, според израза на Русо, без охота; вече предчувстваше, че при Анабел няма да бъде така.

Анабел умря два дни по-късно и за семейството й може би така беше по-добре. Когато някой умре, ние винаги сме склонни да правим подобни тъпи изявления, но в този случай действително майка й и брат й трудно биха понесли продължително състояние на неизвестност.

В бялата сграда от бетон и стомана, същата, където беше починала баба му, Джерзински за втори път си даде сметка за могъществото на пустотата. Той прекоси стаята и се приближи до тялото на Анабел. То бе същото, каквото го знаеше, с тази разлика, че топлината постепенно го напускаше. Сега плътта й беше почти студена.

Някои живеят до седемдесет, дори до осемдесет години с мисълта, че все още ги очаква нещо ново, че, както се казва, приключението ги дебне зад ъгъла. В крайна сметка се налага да бъдат чисто и просто убити или поне докарани до пълна инвалидност, за да им дойде умът в главата. Не такъв бе случаят с Мишел Джерзински. Живота си на мъж той бе прекарал сам, сред космическа пустота. Бе допринесъл за напредъка на знанието; това беше неговото призвание, начинът, по който бе реализирал природните си дарби; любов обаче той така и не бе познал. Въпреки красотата си Анабел също не беше познала любовта; а сега беше мъртва. Тялото й, положено на известна височина от пода, ярко осветено, вече беше ненужно, подобно на кой да е неодушевен предмет. След това поставиха капака на ковчега.