Мишел Уелбек - Елементарните частици

— Такава беше последната воля на майка ми — важно настоя Брюно.

Настъпи мълчание. Общинският служител мислеше напрегнато.

— В Ница има крематориум… — обади се плахо той. — Бихме могли да осигурим транспорт в двете посоки, ако все още сте съгласни за погребение в общинското гробище. Разноските, разбира се, са за ваша сметка…

Никой не му отвърна.

— Ще се обадя по телефона… — продължи той. — Трябва да се осведомим за свободните часове на крематориума.

Той прелисти бележника си, извади мобилен телефон и започна да набира някакъв номер, но в този момент отново се намеси Брюно.

— Остави това… — махна с ръка той. — Ще я погребем тук. Майната й на последната воля. Ти плащаш! — обърна се той към Мишел с повелителен тон.

Без да възрази, Мишел извади чековата си книжка и се осведоми колко струва гробно място за срок от трийсет години.

— Правилно решение — подкрепи го общинският служител. — Трийсет години ви осигуряват възможността и за други погребения.

Гробището се намираше на стотина метра над селото. Двама мъже в сини работни комбинезони носеха ковчега. Бяха избрали обичайния модел от бели чамови дъски, каквито имаха цял куп в общинския склад; очевидно в Саорж ритуалната служба действаше безотказно. Наближаваше да се мръкне, но все още беше доста горещо. Брюно и Мишел вървяха рамо до рамо на две крачки след ковчега; редом с тях крачеше Сивокосия хипи, който бе настоял да придружи Джейн до последното й жилище. Пътят беше каменист, твърд и изглежда, всичко това имаше някакъв смисъл. В небето, не много високо, се рееше граблива птица, вероятно мишелов.

— Тук навярно е същински змиярник… — предположи Брюно.

Той се наведе и взе бял камък с много остри ръбове. Точно преди да завият към гробището, сякаш за да потвърди думите му, между два храста до оградата се показа пепелянка. Брюно се прицели и с все сили запрати камъка, който се разби в зида съвсем близко до главата на влечугото.

— Природата е отредила място и за змиите… — обади се с известен укор Сивокосия хипи.

— Да ти пикая на природата, мой човек! Да й сера в устата! — Брюно отново беше на път да излезе от кожата си. — Майната й на природата… Да й го начукам на природата! — продължи да ръмжи яростно той още няколко минути.

Докато спускаха ковчега обаче, той се държа прилично, като от време на време промърморваше нещо и клатеше глава, сякаш случващото се му навяваше необичайни мисли, които обаче бяха все още прекалено смътни, за да бъдат изразени на глас. След церемонията Мишел даде на гробарите щедър бакшиш — предположи, че такъв е обичаят. До влака му оставаше четвърт част; Брюно реши да пътува с него.

Сбогуваха се на гарата в Ница. Повече никога нямаше да се видят, но все още не знаеха това.

— Как се чувстваш в клиниката? — запита Мишел.

— Бива, спокойно е, а и литият винаги ми е подръка — усмихна се съзаклятнически Брюно. — Няма да се прибирам веднага. Имам една свободна нощ. Ще отида в някой бар с курви, пълно е с такива в Ница — той смръщи чело. — От този литий въобще не ми става, но нищо, пак ще си прекарам готино.

Мишел кимна разсеяно и се качи във вагона; беше си запазил спално място.

При завръщането си в Париж той намери писмо от Деплешен. Според вътрешния правилник на Националния център за научни изследвания беше длъжен два месеца преди изтичане на отпуската да поиска удължаване или да подаде молба за връщане на работа. Писмото беше учтиво и пълно с хумор, Деплешен се подиграваше с административните ограничения, но закъснението надминаваше три седмици. Той остави писмото върху бюрото в състояние на дълбока неувереност. От година насам беше напълно свободен сам да избира полето на своите изследвания; какво беше постигнал? В крайна сметка почти нищо. Включи компютъра и с отвращение откри, че в електронната му поща има осемдесет нови писма; при това беше отсъствал само два дни. Едно от съобщенията беше изпратено от Института по молекулярна биология в Палезо. Колежката, която го заместваше, бе поставила началото на програма за изследване на ДНК на митохондриите; за разлика от ДНК на ядрото, тя, изглежда, беше лишена от механизми за корекция на нарушения на кода под действието на свободни радикали; това всъщност не представляваше кой знае каква изненада. От университета в Охайо беше пристигнала по-интересна информация: в резултат от изследвания на сахаромицетите там бяха открили, че онези техни разновидности, които се размножават по полов път, се развиват по-бавно от размножаващите се чрез клониране; следователно случайните мутации в случая се явяват по-ефикасни от естествената селекция. Експерименталната схема беше твърде любопитна и влизаше в явно противоречие с класическата хипотеза за половото възпроизвеждане като двигател на еволюцията; в случая обаче този факт имаше само анекдотично значение. С пълното дешифриране на генетичния код (което беше въпрос на месеци) човечеството щеше да бъде в състояние да контролира собствената си биологична еволюция; тогава сексуалността щеше да разкрие истинската си същност на безполезна, опасна и регресивна функция. Ала дори в случай на успех при разкриването на появата на мутации и на евентуалния им вреден ефект все още нищо не беше в състояние да хвърли светлина върху техния детерминизъм и следователно не беше налице възможност за обяснение и практическо приложение: очевидно именно в тази насока трябваше да бъдат ориентирани изследванията.