Мишел Уелбек - Елементарните частици

Въпреки че се премести по средата на учебната година, той лесно се адаптира към общообразователния колеж в Креси ан Бри. Всеки четвъртък купуваше поредния брой на „Пиф“, който по това време вече имаше ново оформление. За разлика от мнозина читатели, той се интересуваше не толкова от подаръка, който вървеше със списанието, а от картинните приключенски разкази. Техните сюжети по удивителен начин прескачаха отвъд времето и пространството, но неизменно носеха в себе си няколко прости и дълбоки нравствени ценности. Викингът Рагнар, Теди Тед и Апахът, „синът на свирепите векове“ Рахан, Настрадин Ходжа, който се надсмива над везири и халифи: всички те бяха обединени около един морал. С времето Мишел бе осъзнал това и тези четива оставиха у него незаличим отпечатък. Впоследствие Ницше предизвика само краткотрайно раздразнение, а Кант за сетен път потвърди онова, което той отдавна знаеше. Чистият морал е единствен и всеобхватен. Времето не е в състояние нито да го накърни, нито да добави нещо към него. Той не зависи от никакви исторически, икономически, социологически или културни фактори. Този морал не е обусловен, от нищо, а сам се явява условие. С една дума, той представлява абсолют.

Моралът, който се наблюдава в практиката, винаги е резултат от смесване в различни съотношения на чистия морал с други елементи от повече или по-малко неясно, но най-често религиозно естество. Колкото по-голям е делът на чистия морал в тази смес, толкова по-дълговечно и благополучно е обществото, което се явява неин носител. В идеалния случай едно общество, ръководено от принципите на универсалния морал в техния чист вид, би просъществувало до края на света.

Мишел изпитваше възхищение от всички герои на „Пиф“, но негов любимец без съмнение бе Черния вълк, самотният индианец, благородно съчетание от качествата на апахи, сиу и чейени. Черния Вълк кръстосва прерията със своя кон Чинук и вълка Тупи. Той не само защитава без колебание слабите, но непрестанно коментира своите действия, опирайки се на трансцендентни нравствени категории, придавайки им понякога поетичната форма на поговорки на племената кри или дакота, а друг път позовавайки се на „закона на прерията“. Години по-късно Мишел продължаваше да разглежда този индианец като идеален модел на кантиански герой, неизменно действащ така, „сякаш неговите максими му даваха право да бъде член на законодателното събрание във всемирното царство на съвършените“. Някои епизоди, като „Кожената гривна“ с участието на трогателния образ на чейенския вожд, който следи пътя на звездите, преминаваха отвъд тесните рамки на приключенския разказ и бяха изпълнени с чиста поезия и нравственост.

Далеч по-малко го привличаше телевизията. Все пак следеше седмичните епизоди от поредицата „Животът на животните“. Грациозни бозайници като газели и елени прекарваха дните си в постоянен страх. Лъвове и пантери повечето време бяха в състояние на тъпа апатия с редки прояви на свирепост. Те убиваха и разкъсваха и изяждаха слабите, старите и болните животни; сетне отново изпадаха в безсмислена сънливост, тревожени единствено от паразитите, които ги хапеха отвътре. Някои паразити на свой ред бяха нападани от други, по-дребни от тях паразити, а последните пък ставаха почва за развитие на вирусите. По дърветата пълзяха влечуги, които нападаха с отровните си зъби птици и бозайници или сами ставаха жертва на някой хищен клюн. Тези кадри бяха съпроводени от високопарните и глупави коментари на Клод Дарже, изпълнени с неоправдано възхищение. Мишел трепереше от възмущение и чувстваше как дълбоко в него се оформя непоклатимо убеждение: в своята цялост дивата природа не е нищо повече от една гнусна подлост; в своята цялост дивата природа не е нищо друго освен оправдание на пълното разрушение, на всемирен геноцид, а мисията на човека на Земята може би е да доведе докрай този геноцид.

През април 1970 година поредният брой на „Пиф“ бе съпроводен с подарък, получил впоследствие широка известност. Това беше така нареченият прах на живота .

Към всяка книжка имаше пликче, съдържащо хайвер на миниатюрни морски ракообразни Artemia salina . Тези организми бяха прекарали няколко хилядолетия в анабиоза. Връщането им към живота бе доста сложно: най-напред водата трябваше да се остави да престои няколко дни, след това да се затопли, да се прибави към нея съдържанието на пликчето и леко да се разклати. През следващите дни съдът трябваше да стои близо до източник на светлина и топлина, да се добавя редовно вода на мястото на изпарилото се количество и съдържанието леко да се разклаща, за да се насити с кислород. След няколко седмици бурканът гъмжеше от огромен брой прозрачни рачета, честно казано, доста противни на вид, но безспорно живи. Мишел не знаеше какво да прави по-нататък с тях и в края на краищата изля течността в Гран Морен.