Мишел Уелбек - Елементарните частици

Брюно си припомняше красивия черен ковчег на своя дядо със сребърен кръст. Картината излъчваше покой и дори щастие: дядо му сигурно се чувстваше добре в такъв разкошен ковчег. Едва по-късно той научи за съществуването на акаридите и на всички тези ларви с названия, напомнящи имената на италиански старлетки. Въпреки това дори сега образът на дядо му в ковчега бе за него като щастливо видение.

Още помнеше баба си в деня на пристигането им в Марсилия, седнала върху оставения по средата на кухнята куфар. По плочките на пода сновяха хлебарки. Вероятно именно в този ден разсъдъкът й се бе помътил. В разстояние само на няколко седмици тя бе преживяла смъртта на своя съпруг, спешното отпътуване от Алжир, трудното намиране на квартира в Марсилия, и то в мизерните североизточни предградия. Никога преди кракът й не бе стъпвал във Франция. Дъщеря й я бе напуснала и така и не бе дошла за погребението на баща си. Вероятно всичко се дължеше на някаква грешка. Със сигурност някой някъде бе допуснал грешка.

Впоследствие тя постепенно си стъпи на краката и живя още пет години. Купи мебели, разположи леглото на Брюно в столовата, записа го в кварталното училище. Всяка вечер след часовете отиваше да го прибере. Срам го беше да го виждат за ръка с тази съсухрена, прегърбена старица. Съучениците му си имаха родители; по онова време децата на разведени все още бяха малко.

Нощем тя отново и отново премисляше периодите от живота си, който приключваше така злощастно. Стаите бяха с ниски тавани и лете вътре бе ужасно задушно. Успяваше да заспи едва на разсъмване. Денем сновеше из квартирата, влачейки подпетени чехли, и си говореше сама, без да си дава сметка за това, като повтаряше по петдесет пъти едно и също изречение. Мисълта за дъщеря й я обсебваше. „Тя не дойде на погребението на баща си…“ Минаваше от стая в стая с парцал или тенджера в ръка, отдавна забравила за какво ги е взела. „Погребението на баща си… Погребението на баща си…“ Чехлите се влачеха със съскане по плочките. Брюно се гушеше изплашен в постелята; даваше си сметка, че всичко това ще свърши зле. Понякога тя започваше от сутринта, още по пеньоар и с ролки на главата. „Алжир — това е Франция…“; сетне започваше съскането на чехлите по пода. Тя бродеше из двете стаи със застинал в неизвестна точка поглед, „Франция… Франция“, повтаряше, постепенно затихвайки, гласът й.

Открай време бе добра готвачка и това се оказа нейната последна радост. Приготвяше за Брюно разкошни ястия, сякаш на масата имаше най-малко десетина гости. Пиперки в масло, аншоа, картофена салата: понякога имаше пет предястия преди основното блюдо — пълнени тиквички, заек с маслини или с кускус. Не й се удаваха единствено сладкишите, но в дните, когато получаваше пенсията си, купуваше кутии халва, сметана с кестени, бонбони с плънка от Екс. Постепенно Брюно се превръщаше в дебело и боязливо дете. Самата тя почти нищо не хапваше. В неделя се залежаваше в леглото и Брюно отиваше да се сгуши до костеливото й тяло. Понякога си представяше как става нощем с нож в ръка и я пронизва право в сърцето; представяше си как после горко плаче, проснат пред безжизненото й тяло; представяше си как сам умира след това.

В края на 1966 година тя получи писмо от дъщеря си, научила адреса от бащата на Брюно, с когото си разменяха картички за Коледа. Жанин не изразяваше особено съжаление за миналото, припомняйки го в едно изречение: „Научих за смъртта на татко и за твоето преместване“. Съобщаваше освен това, че напуска Калифорния и има намерение да се установи в Южна Франция, без при това да даде адрес.

Една сутрин, докато пържеше тиквички, старата жена обърна тавата с врящо масло. Намери сили да се добере до коридора и писъците й привлякоха съседите. Вечерта след часовете Брюно видя пред входа на училището госпожа Аузи от горния етаж, която го заведе право в болницата. Позволиха му да постои няколко минути при баба си, чиито рани бяха покрити с превръзки. Бяха й поставили силна доза морфин, но тя все пак успя да познае своя внук и взе ръката му в своите, след което отведоха детето. През нощта сърцето й не издържа.

За втори път Брюно се сблъска със смъртта и отново значението на случващото се почти напълно му убягна. Години по-късно, докато предаваше контролно по френски или добре написано съчинение на историческа тема, все още си представяше как ще разкаже за него на баба си. Веднага след това се сещаше, че тя е починала, но тази мярнала се за момент мисъл така и не прекъсваше диалога между двамата. По-късно, когато готвеше магистърска степен по съвременна литература, той надълго и нашироко обсъждаше с нея своите бележки; впрочем по онова време вярваше в присъствието й само в минути на помрачение. За случая бе купил две кутии сметана с кестени; това бе техният последен продължителен разговор. Когато завърши университета и получи назначение като преподавател, установи, че се е променил и вече не може да влиза в контакт с нея; образът на баба му постепенно изчезваше зад стената.