Брандън Сандърсън - Ритматистът

Не биваше учениците на Нализар да победят в това Меле.

Джоел се озърна. Екстън бъбреше с неколцина от градските чиновници, които щяха да са му помощници в съдийстването. Те щяха да наблюдават и да имат грижата при пробив в някой от защитните кръгове ритматистът вътре да бъде дисквалифициран.

Джоел пое дъх и отиде при Екстън.

— Има ли правило, което забранява участието на неритматисти в Мелето?

Екстън се сепна.

— Джоел? Това пък какво беше?

— Има ли такова правило?

— Добре де, няма. Но трябва да си ученик на някой от професорите ритматисти. А всъщност сред неритматистите няма такъв случай.

— С изключение на мен — отвърна Джоел.

Екстън примигна.

— Е, да, предполагам, че работата ти като асистент в разследването на Фич като летен избираем предмет технически те прави негов ученик. Джоел, глупаво ще е неритматист да излезе да се състезава!

Джоел огледа арената. Тази година участваха към четиридесет ученици.

— Влизам в отбора на професор Фич — съобщи Джоел. — Ще заема място на полето при Мелъди.

— Ама… тоест…

— Просто ме запиши, Екстън — рече Джоел и изтърча на арената.

Появата му предизвика голямо объркване. Учениците гледаха, публиката бръмчеше. Мелъди не го видя. Все още беше на колене и със сведена глава. Не забелязваше шепота и случайния смях, предизвикани от влизането на Джоел.

Големият часовник на стената би и отмери точния час. Беше пладне и когато отзвучеше дванадесетият звънец, учениците можеха да почнат да рисуват. Когато те опряха тебеширите си в черния каменен под, се чуха четиридесет изтраквания. Мелъди колебливо се пресегна.

Джоел коленичи и хлопна своя тебешир до нейния.

Тя стреснато вдигна поглед.

— Джоел? Какво правиш , праховете да го вземат?

— Сърдя ти се.

— А?

— Излезе тук да те унижават и даже не ме покани!

Мелъди се смути и после се усмихна.

— Идиот. Нищо няма да ми докажеш, като паднеш по-бързо от мен.

— Нямам намерение да падам — отговори Джоел и вдигна своя син тебешир. Чукна шестият звънец. — Просто рисувай след мен.

— Тоест?

— Повтаряй. Мелъди, нали цяло лято се упражняваше да прекопираш! Обзалагам се, че го можеш по-добре от всички тук. Където видиш синьо, повтаряй с бяло.

След кратко колебание по лицето на Мелъди се разля широка пакостлива усмивка.

Звънна дванадесетият звънец и Джоел почна да чертае. Направи голям кръг около двамата и тя повтори съвършено точно. Джоел свърши и спря.

— Какво? — попита Мелъди.

— Безопасно и просто?

— Прахове, не! Щом участваме, правим го драматично! Кръг с девет точки!

Джоел се усмихна, успокои ръцете си и заслуша как рисуват всички наоколо. Почти можеше да повярва, че е ритматист.

Пак положи тебешира на земята, представи си кръга и почна да чертае.

Професор Фич стоеше кротко на стъкления под. Държеше чаша, но не пиеше. Беше прекалено нервен. Боеше се, че ръката му ще затрепери и цял ще се посипе с чай.

Наблюдателният салон над арената беше много хубав, наистина много хубав. Кафеникава боя, слабо осветление отгоре, та да не се разсейват зрителите от събитията долу, железни трегери между стъклата на пода, за да не получава човек световъртеж от стоенето право над арената.

Фич общо взето харесваше гледката, приятна му беше привилегията да е професор. Наблюдавал беше множество дуели от тази зала. Ала това не правеше преживяването по-малко съсипващо за нервите.

— Фич, виждаш ми се бледен — каза някой.

Фич се извърна, когато директор Йорк застана до него. Опита да се усмихне на коментара му и да не обърне внимание, но не се получи.

— Нервен ли си? — попита Йорк.

— А, хмм, да. За съжаление. Предпочитам зимния дуел, Томас. На този обикновено няма мои ученици.

— Ах, професоре — рече Йорк и го потупа по рамото. — Само преди два дни ти се изправи срещу Забравен , в името на праховете. Определено можеш да понесеш малко стрес от един дуел.

— Хмм, да, разбира се. — Фич опита да се усмихне. — Просто… знаеш какъв съм, когато има някаква конфронтация.

— Няма спор — намеси се още някой.

Фич се обърна и погледна сред събралите се професори и големци към Нализар. Червеният кител, с който беше облечен, беше старата дреха на Фич — другият беше развален от киселината.

— Моите ученици са най-добре подготвени — продължи Нализар. — Упражняваме дуелите цяло лято. Скоро ще видите колко е важно да се изгради силна и бърза офанзива.

Силната и бърза офанзива е отлична в дуел , съгласи се мислено Фич. Но е ужасна, когато човек трябва да се отбранява на бойното поле, където е вероятно да бъде обкръжен.